Метеоритът ALH84001, за който през 1996 г. бе оповестено, че съдържа следи от марсиански микроорганизми. Photo credit : NASA
26 октомври 2020 г. 23:25 ч.
Светослав Александров. Ако има нещо, в което училищното образование безспорно се проваля, то е, че не успява да научи хората на това как работи научният процес. Това е така, защото в учебниците обикновено ни се представя информация за велики учени, направили велики открития. Толкоз. Поднесена по този начин, историята на науката е лесна за запаметяване, но е силно опростена, защото обществеността остава в неведение какви са отделните процеси, водещи до признаването на въпросните открития.
Пиша тази статия с мисълта за това какво се случва днес с историята за фосфина на Венера. През септември научните екипи бяха убедени, че този газ наистина се съдържа в атмосферата на най-близката до нас планета. Днес обаче други изследователи оспорват това откритие и ако забележките им са уместни, ще се окаже, че находката не съществува.
С това разказът за венерианския фосфин ще се нареди до множество други разкази за вълнуващи открития, които на по-късен етап са признати за невалидни или най-малкото за спорни или неизяснени. Списъкът е дълъг. През 1976 година на Марс кацат американските спускаеми апарати „Вайкинг 1“ и „Вайкинг 2“, които провеждат опит за проверка на биологичната активност на марсианската почва. Резултатът е положителен. Впоследствие изследователите на НАСА разтълкуват повторно данните и стигат до извода, че не става въпрос за живот на Марс, а за химичен процес. Но някои членове на екипа на мисията и до ден днешен не са убедени в това.
А помните ли историята за марсианския метеорит ALH84001 през 1996 година? Тогава учените оповестяват, че са открили живот на Марс, понеже са наблюдавали структури в метеорита, наподобяващи вкаменелости. Самият президент на САЩ Бил Клинтън изнася публична реч за находката. Не минава много време, когато научната общност оспорва твърденията, че структурите са фосили.
Лично аз ясно си спомням как през 2008 година бе публикувана научна статия за чуждоземни организми, които имат арсен вместо фосфор в тяхната органична материя. Няколко години по-късно статията е отхвърлена.
Подобни открития, които впоследствие биват отречени, периодично се появяват в научно-популярните списания и тъй като те се четат само от хора, интересуващи се от наука, обикновено се забравят. Винаги остава някаква горчилка, някакво разочарование, че сме се надявали дадено нещо да е така, а то се оказва иначе… но в крайна сметка продължаваме нататък.
Кризата с COVID-19 обаче за пръв път от много време изложи не само будните хора, но и широката общественост на предните редици в наблюдението на научния процес. И веднага се появи недоволство. Мнозина се запитаха – защо всичко се случва толкова бавно, защо учените не се разбързат, за да разберат по-добре този вирус? Скоро след това бяха публикувани различни статии за потенциални предпазни средства и лекарства. Известна част от тези първоначални изводи бяха приети за истина, но впоследствие бяха отхвърлени.
Съответно не е изненадващо, че много хора смятат изследователите най-малкото за некадърници или дори за мошеници, поради което на науката не може да се вярва.
Но дори и научният процес да изглежда тромав и несъвършен, той е изключително добър и, макар и бавно, накрая довежда до отсяването на стойностното и истинното. Ето най-общо казано как работи:
Когато учените опишат дадено явление или откритие в научна статия, тя бива подадена за печат в научно списание. Оттам редакторът я препраща за преглед от няколко, най-често двама (по-рядко от един) анонимни рецензенти – признати специалисти в областта. Рецензентите внимателно прочитат публикацията, оценяват нейното качество и търсят дали няма очевидни грешки. Ако рецензиите са положителни, обикновено редакторът допуска статията за публикуване. Да, понякога се случва мнението на експертите да бъде пренебрегнато и редакторът да не се съобрази с тях. Но в общи линии се спазва приличие – репутацията на журнала зависи от това.
С излизането на статията на бял свят процесът на свършва – сега откритието предстои да бъде прегледано и потвърдено от световните учени. Ако грешките не бъдат открити на ниво рецензиране, те почти със сигурност ще бъдат уловени на този етап. В случая с историята за фосфина на Венера, статията е написана много убедително и при първоначалното рецензиране не са открити очевидни слабости в методологията. Но сега, когато историята е вече наяве, много мозъци работят по нея и така се откриват неща, пропуснати от първоначалния екип.
Обикновено минава дълго време, преди да се натрупат достатъчно сведения за дадено явление. Чак когато множество данни са в съгласие, започва да се оформя консенсус сред учените. Нека дадем за пример коронавируса. В началото се публикуваха разнообразни и противоречиви съобщения за ефективността на маските. Днес е различно – налице е набор от данни, които довеждат до консенсус, че масовото носене на маски ефективно ограничава разпространението на вируса сред човешката популация.
Две са главните обвинения, които се изказват по адрес на учените. Първото е, че много от тях са идеологизирани (понеже съществена част от западните изследователи са позиционирани вляво на политическия спектър), поради което на тях не може да се вярва. Второто е, че лесно се поддават на натиск от политици и партии.
Но практиката показва, че тези обвинения са несъстоятелни. Самият факт, че една малка част от научните статии се допускат до публикуване в списанията (често след дълъг процес на рецензиране и безкрайни ревизии), а публикуваните материали подлежат на оспорване, оборване и в по-редки случаи дори на оттегляне, доказва, че по научните въпроси изследователите спорят сериозно и аргументирано. До консенсус се стига рядко, след като мине време. Когато най-после има съгласие, то е след многократни проверки на данните от множество независими източници. Следователно на консенсуса може да се вярва.
Най-важното обаче е, че когато е констатирана грешка, водеща до отричане на дадено откритие, то се случва от самите учени – а не от странична организация, която е чужда на науката, като например от политическа партия. Няма полиция на мисълта, която да определя на изследователите как да мислят по научните въпроси.
Научният процес само на пръв поглед изглежда тромав и неефективен. Да, той допуска неясноти и грешки. Понякога те са сериозни. Понякога, макар и рядко, се случва даден изследовател да бъде уличен в манипулиране на данни или плагиатство. Това безспорно нанася големи рани върху публичния имидж на науката. Но повечето от учените са съвестни, облягат се на фактите, конкурират се и си пазят доброто име. Това е довело да възникването на ефективна система за саморегулация.
Повечето хора смятат, че науката работи по следния начин: изследовател се натъква на някакво вълнуващо откритие и подобно на Архимед извиква „еврика“, след което разказва на света какво е намерил и бива поместен в учебниците. Де да беше така! Научният процес е силно усложнен. Днес учените работят с комплексни уреди и апарати. Понякога получените данни са несигурни и могат да се допуснат грешки. Често пъти нещата се случват в този порядък: изследователят прави откритие (което безспорно може да е много интересно и вълнуващо). След това той проверява дали експериментът му е бил наред. След това провежда втори и трети експеримент. След това проверява дали няма грешка в статистиката или в тълкуването на данните. След това пише статия и я праща към списание. Първият път може да получи отказ, като рецензентите ясно показват къде е сбъркал. Или може да получи шанс за публикуване, но само след сериозна ревизия – например, ако бъдат направени допълнителни експерименти. Тези допълнителни експерименти могат да му покажат, че греши, но могат и да потвърдят първоначалните сведения. След дълъг период на отхвърляния, рецензии и ревизии, статията най-накрая излиза на бял свят. Тогава останалите представители на световната научна общност могат да не успеят да възпроизведат повторно резултатите. Могат да открият и неизвестна до този момент грешка. Но може и откритието да се окаже автентично.
И така, да си дойдем на думата – има ли живот на Венера (на Марс, където и да е в Слънчевата система или в Млечния път)? На този етап няма как да кажем. Сръбският изследовател Милан Чиркович ни напомня, че откритието почти със сигурност няма да се случи под формата на момент „еврика“, а ще е бавен и поетапен процес с много криволичения. Ще мине много време, през което ще бъдат натрупани данни, някои от които ще бъдат потвърдени, а други – оспорени. Едва тогава ще може да твърдим „да, има“ или „да, няма“.
https://www.space-bg.org/
https://www.cosmos.1.bg/
