Eкипажът на „Inspiration4“ позира за снимка преди полета. Photo credit : Inspiration4/SpaceX
7 септември 2021 г. 18:20 ч.
Светослав Александров. Няма спор, че 2021-ва година е преломна за частното космическо предприемачество и освен това е година, в която пилотираната комерсиална космонавтика най-сетне потръгна с пълна сила. На 12-ти юли Ричард Брансън, а девет дни след него и Джеф Безос полетяха в космоса съответно с космическите си кораби „СпейсШипТу“ и „Ню Шепърд“.
Но това, което предстои на 15-ти септември в 03:00 ч. българско време, е съвсем различно. Стига всичко да мине по план, СпейсЕкс ще изстреля поредния си космически кораб „Крю Драгън“. Но вместо корабът да превози до Международната космическа станция нова експедиция професионални астронавти, той ще лети в свободен полет и на борда му ще пътуват четирима туристи. Никога досега в историята на космонавтиката не е имало изцяло комерсиална експедиция до орбита.
Предстоящата мисия, озаглавена „Inspiration4“, е финансирана от милиардера и бизнесмен Джаред Айзъкман, ръководител на компанията Shift4 Payments. Той е избрал да вземе със себе си още трима души, нито един от които не е богат и не би могъл да си позволи космически полет без подкрепата на Айзъкман. Съответно „Inspiration 4“ дарява надежди, че това е началото на епоха, в която космосът ще стане по-достъпен за всеки един от нас. Към Айзъкман ще се присъединят Хейли Арсено, лекарка, преживяла рак на костите и първият кандидат-астронавт с протеза, преподавателката Шан Проктър и бившият военен Крис Сембовски.
„Inspiration4“ е експедиция, която е значима и поради факта, че това е първият орбитален пилотиран космически полет след 2009 г., който не включва посещение на орбитална станция. Наистина „Крю Драгън“ няма да се сближава с Международната космическа станция и поради това корабът не притежава системи за скачване. Вместо това той е оборудван с голям купол от акрилно стъкло (плексиглас), който ще позволи на туристите да се наслаждават на неповторими гледки към Земята.
И тук стигаме до още един забележителен факт – „Inspiration4“ ще лети в много по-висока орбита в сравнение с полетите, които наблюдаваме през последните години. След приключването на програмата „Аполо“ през 1972-ра, хора не са се отправяли към Луната, а най-далечната точка от нашата планета, до която са достигали, е 620 километра – т.е. височината, на която лети телескопът „Хъбъл“. Или с други думи, в днешната пост-Аполо епоха, най-отдалечилите се от Земята астронавти са тези, които са ремонтирали „Хъбъл“ в хода на петте обслужващи го совалкови мисии. „Inspiration4“ е експедиция, която е предвидена да навлезе в сходна орбита. За разлика от Международната космическа станция, обикаляща около Земята на височина 350-400 километра, „Крю Драгън“ ще се отдалечи на 590 километра от планетата ни.
Това е дългоочакван момент за всеки космически ентусиаст. Мнозина тръпнеха в очакване да доживеят до мига, в който частни лица, а не просто правителствени астронавти, ще могат да излитат в космическото пространство. Затова нека да напомня накратко историята, довела до това историческо събитие.
Началото на идеята за частни космически полети може да се проследи до 1964 година, когато журналистът Джерард Пистър изразява желание да лети до Луната посредством услуга на авиокомпанията Pan Am. Макар че това звучи като абсурдно предложение, изпълнителният директор на фирмата Уан Трип е силно заинтригуван. Това е в разгара на космическата надпревара и Трип съзира възможност за забележителна реклама. Pan Am започва да прави резервации за бъдещи полети към естествения ни спътник, като е предвидено те да се осъществят най-късно през 2000 година. Тази „услуга“ съществува до началото на 70-те години, точно когато 12 астронавти от „Аполо“ се разхождат на лунната повърхност. Уви, лунната одисея на НАСА приключва печално в края на 1972-ра, защото агенцията е с орязан бюджет и не може да си позволи нови експедиции. А що се касае до Pan Am, финансовото бъдеще на фирмата е застрашено още тогава. Компанията все пак оцелява през следващите две десетилетия, след което през 1991 г. фалира – без изобщо да достигне до етапа да провежда туристически полети в космоса.
Със своите невъзвръщаеми ракети „Аполо“ се оказва и икономически неизгодна програма, затова НАСА започва да работи по програмата „Космическа совалка“. Това е първата в историята на човечеството частично възвръщаема система за пилотирани космически полети. Совалките на САЩ се превръщат в мощен символ на страната и освен това, ако досега космическите кораби на САЩ и СССР са били в състояние да извозват до орбита по двама-трима души, в хода на една совалкова мисия могат да летят седмина.
Допреди совалковата програма астронавтите не са имали разнороден професионален произход. Те са били подбирани или от средите на Военновъздушните сили на САЩ, или от Военноморските сили. Интригата е била коя от двете организации ще вземе превес. Но с политането на първата совалка „Колумбия“ в началото на 80-те години нещата се променят. НАСА въвежда сред членовете на експедициите нова категория астронавти – т.нар. „Специалист по полезния товар“ (Payload Specialist) и така мнозина, които не са военни летци, получават своята възможност да полетят в космическото пространство. Това включва представители на други държави (напр. Саудитска арабия и Мексико), изследователи (за лабораториите „СпейсЛаб“), както и политици (сенаторът Бил Нелсън, който наскоро бе избран за администратор на НАСА, е един от тях).
През 1984 г. тогавашният президент на САЩ Роналд Рейгън обявява проекта „Учител в космоса“. Решено е в рамките на някоя от следващите мисии НАСА да изстреля в орбита преподавател, който да вдъхнови децата да се занимават активно с наука и технологии. Кандидатстват над 11 000 учители, но американската космическа агенция пресява във финалната селекция 114. За пръв учител в космоса е избрана Криста Маколиф. Тя е назначена за член на мисията на „Чалънджър“ STS-51-L като Специалист по полезния товар.
Но се случва трагедия. Когато експедицията е изстреляна на 28-ми януари 1986 г., на 73-тата секунда от полета совалката „Чалънджър“ се разпада пред очите на хилядите зрители. Много мечти умират в този момент, а най-съществената от тях е, че до няколко години космосът ще стане достъпен за всички. Що се касае до програмата „Космическа совалка“, за пръв път обществото научава за систематичните проблеми, затова че въпреки привидно изрядния имидж на НАСА и редовните полети, програмата е постоянно съпътствана от технически дефекти и организационни трудности.
Основният проблем с космическата совалка на НАСА, пише журналистът Ерик Ралф за уебсайта Тесларати, е че тя е проектирана от политици и комитети, след което е конструирана посредством ретроспективно инженерство. Уебсайтът Айдъл Уърдс разказва как се е стигнало до фаталните конструктивни недостатъци, съпътстващи совалките. След мисиите до Луната НАСА е искала машина, която да лети в космоса редовно, веднъж на две седмици, но съответно е стоял въпросът кой ще иска да качва полезен товар толкова често. За времето си частният сектор не е бил добре развит и е нямало как фирмите да снабдяват совалките със спътници толкова редовно. Затова НАСА се е обърнала към единствените си потенциални клиенти – американските ВВС. Те се съгласили да помогнат, но поставили тежки изисквания. Поискали совалките да могат да се изстрелват в полярна орбита, както и да са в състояние да прихващат вражески (т.е. съветски) спътници и да се връщат на Земята след една обиколка. Това е първопричина за всичките недостатъци (странично-монтиран орбитър, твърдогоривни ускорители, липса на спасителни системи в случай на авария т.н.), които по-късно довели до двете фатални катастрофи – на „Чалънджър“ и „Колумбия“, съответно през 1986-та и през 2003-та.
След разпадането на СССР американската дипломация успява да въвлече Русия в проекта „Международна космическа станция“ – и това се оказва правилно решение. Посредством совалките и усилията на американските астронавти МКС е построена успешно до 2011 година, но през това време руските кораби „Союз“ се утвърждават като по-евтини, а покрай проблемите със совалките – като практически незаменими за поддържането на станцията постоянно обитаема. На борда на „Союз“ политат и първите няколко космически туристи, започвайки с Денис Тито през 2001 година.
Но днес живеем в различни времена. В САЩ отново има орбитални пилотирани кораби, наречени „Крю Драгън“, а предстоящата частна мисия „Inspiration4“ ще лети както с рециклирана ракета, така и с рециклирана орбитална капсула. Както коментира Ралф от Тесларати, съвременната комерсиална космонавтика жъне от успеха на постигането на десетилетната цел на СпейсЕкс – възвръщаемостта. Корабите „Крю Драгън“, за разлика от совалките, не са проектирани от политици и впоследствие построени чрез ретроспективно инженерство, а са резултат от последователната работа на СпейсЕкс. Илон Мъск от самото начало си е поставил за задача възвръщаемите технологии да са по-ефективни и евтини в сравнение с класическите невъзвръщаеми ракети.
„С мъничко късмет и много повече умения, опит и преценка на събитията, мисията „Инспирейшън4“ вероятно ще докаже, че „Фалкън 9“ и „Крю Драгън“ могат да са това, което космическата совалка никога не можеше да бъде – ключът към орбита както за професионални, така и за граждански астронавти“, смята Ралф.
https://www.space-bg.org/
https://www.cosmos.1.bg/
