Никога не съм мечтала за домашен любимец. Може би защото имах някакъв необясним страх от животните. Не съм лош човек, милостива съм, но при вида на дори дребно невинно пуделче бях готова да се кача на масата. А съпругът ми не спираше да мечтае за немска овчарка. „Категорично не! Куче в апартамент?! Не, не – или аз, или куче!”
Била съм доста смела с този ултиматум тогава . Днес не бих го поставила, защото знам в чия полза ще е изборът .Убеждаваше ме, милият, убеждаваше… Щяла съм да преодолея страха си, а пък и за детето щяло да бъде добре…Ако имаме домашен любимец щяло да се научи на грижовност и отговорност…
Уффф, склоних. Ама не на куче- на рибки. Голяма еуфория беше. Първо – аквариум. Обиколихме цяла София, докато намерим подходящия.После – помпички, маркучета, камъни-скали, водорасли. И накрая – рибки. Красота. И колко е успокоителна гледката! Плуват си малките красиви рибки измежду бълбукащи мехурчета и поклащащи се зелени водарасли. Тихичко и спокойно. Не лаят, не мяукат…Хубаво, но до първото чистене на аквариума. Падна ми се на мен. И второто …И третото… Преди четвъртото почистване подарих аквариума на едно момченце, а съпругът ми продължаваше да си мечтае за немска овчарка.
Искам, не искам, мечтата му се сбъдна. Подариха му кученце. Само че не беше немска овчарка, ами доберман. Само при споменаването на породата бях готова да хукна… А кученцето – една малка черна топка, с едни влажни тъжни очи… Последва дълга поредица от увещания и обещания от страна на баща и дъщеря – „Мамооо, нямай грижа, ние ще чистим, ще го разхождаме…Мамооо, моля те!”. Как да устоя на детските сълзи!
Да, ама освен с кученце, се сдобихме и с второто си дете. Куче и бебе отрастнаха заедно. Съпругът ми беше щастлив и доволен. А мен не ме питайте! Доберманът определено беше по-кротък от децата. Горкият Доби, чудеше се къде да се скрие, когато дочуеше бясното детско топуркане…А по въпросът с чистенето и разхождането – е, пак на мен ми се падна… Нищо ново под слънцето! Цели 6 години. После …доберманът изчезна. Откраднаха го от мястото, където го бяхме оставили на отглеждане, докато сме на почивка. Беше ни много тежко. И много тъжно.
Децата плачеха, баща им не говореше с дни. Облекчението за тях дойде, когато ни подариха хамстер. Ужас! Мишка в къщи! И то голяма! Една такава пухкава, рошава топка. Осигурихме му подходящи условия – стъклен дом-аквариум, въртележка, специална епруветка за вода, храна… Светът се въртеше около хамстера. Е, чистенето – познайте на кого се падна! Както и 3-дневното издирване на същия този пухкав „сладурчо”, когато реши да опознава потайностите на панелния ни апартамент. Но след година-две пак настъпи тежък момент – Рошко се спомина. Пак ред сълзи, ред детски сополи. И аз си поплаках. Най-вече докато убеждавах децата, че трябва да го изнесем от вкъщи и че не можем да чакаме „и тати да го види“, защото тати е в командировка. Когато се върна, решението на семейния съвет беше : „За сега никакви домашни любимци, защото трагичният край разбива детската психика.”
Но явно детската психика не е чак толкова крехка и в един момент се оказа, че си имаме костенурка. И за да не й е скучно, тати донесе още една. Аз категорично обявих бойкот, имах си едно наум с чистенето на аквариуми. Ограничих задълженията си само до осигуряване на храна за костенурките. Но…наложи се да заминем надалеч. Намерихме на костенурките нови, грижовни стопани с опит .
На новото място ни трябваше време да се адаптираме и улисани в грижи и задачи за момент положението беше спокойно. В моя полза. Междувременно ми бяха направени няколко психологически атаки – децата ми донасяха ту улично коте, ту куцо кученце, което стопанинът му подарявал… Устоях геройски – вече пред мен не минаваха лъжливите обещания от типа „Ние ще чистим и ще разхождаме”. А и вече би трябвало да са научили урока – отглеждането на домашен любимец е сериозна отговорност и изисква всекидневни грижи. Домашният любимец не е играчка, която да захвърлиш, защото вече ти е омръзнала. И поняга изчезва от живота, което ни натъжава.
Години наред животът си течеше монотонно. Радвахме се на всяко куче , разхождащо стопанина си в близката градинка и на бездомните котета до контейнера. Но не се и замисляхме за домашен любимец. Допреди три месеца, когато съпругът ми спонтанно си „заплю” малкото черно коте от котилото на котката на едни приятели. Мен кой ме пита! А пък и да ме пита, вече е обещал – точка и край. Омръзнало му змия да си има /разбирай-аз/, друго е коте да мърка.
Приготовленията бяха все едно, че ще имаме бебе в къщи – кошче, купички, храна, мляко… Котешки играчки, котешки дрънкулки…Пякък и котешка тоалетна, разбира се… Кой каквото и където видял за котки –купил! Ами име? Как да наречем тази малка рошава черна топка? Блеки… Не, банално. Негро…Не – родено е в Испания, но ще се отглежда в български дом. Черньо. Да, Черньо ще се казва! /Да му мисли ветеринаря как ще му изпише името в картона./ Та Черньо вече няколко месеца е глезльото вкъщи. Тича, скача, прави бели …Всички се грижат за него. И всички чистят. Никой не го разхожда – все пак е котка.
Аз вече нямам чак такъв страх от животните… И се изненадвам сама от себе си – не съм очаквала, че домашните любимци ще ме вдъхноват дотолкова, че да изпиша всички тези редове.
