Капибарата (Hydrochoerus hydrochaeris) е животно, което все по-често привлича вниманието на хората по света и от скоро стана доста популярна и в България. Със своето спокойно поведение, социален характер и интересни навици, тя се превърна в символ на спокойствие в животинското царство.
Капибарите са родом от Южна Америка, като естественото им местообитание обхваща страни като Бразилия, Венецуела, Колумбия, Перу, Парагвай и Аржентина. Те обитават тропически и субтропически зони, близо до реки, блата, лагуни и езера. Водата е жизненоважен елемент за тяхното съществуване, защото я използват, за да се охладят в горещите климатични условия и да се скрият от хищниците.
С течение на времето капибарите са се адаптирали чудесно към различни екосистеми. Те могат да бъдат открити както в гъсти гори, така и в открити савани и влажни низини. Благодарение на тяхната приспособимост, популациите им остават стабилни, въпреки човешката намеса.
Капибарата е най-големият гризач на планетата. Тялото ѝ може да достигне дължина до 135 сантиметра, височина при холката около 60 сантиметра и тегло между 35 и 65 килограма. Женските често са малко по-едри от мъжките, което е рядкост сред бозайниците. Козината им е груба, кафяво-рижа или сивкава, което им позволява да се сливат с околната среда. Муцуната е широка и закръглена, очите и ушите са разположени високо на главата, адаптация, която им позволява да виждат и чуват, докато плуват, оставяйки по-голямата част от тялото под вода.
Начин на живот и поведение
Капибарите са изключително социални същества. Те живеят в групи, които обикновено включват между 10 и 20 индивида, но в определени сезони, особено около водоемите, могат да се съберат стотици. В тези общности съществува ясна социална йерархия, която се поддържа чрез звуци, миризми и поведенчески сигнали. Те използват разнообразни звуци, като свирене, цвърчене, ръмжене и лай, за да комуникират помежду си. По този начин предупреждават за опасност, изразяват емоции или поддържат контакт със своето семейство.
Тези животни са тревопасни. Хранят се основно с различни видове трева, водни растения, плодове и понякога кори на дървета. Подобно на другите гризачи, зъбите им растат постоянно, затова дъвченето на твърди растения е жизненоважно за поддържане на правилната им дължина. Те имат и навика да преживят, подобно на кравите, а освен това практикуват копрофагия, повторно изяждат част от изпражненията си, за да извлекат максимално количество хранителни вещества.
Капибарите са превъзходни плувци и гмуркачи. Могат да останат под вода до пет минути, което им дава възможност да се скрият от хищници като ягуари, каймани и анаконди. В горещите часове на деня често се охлаждат във водоемите, а през нощта излизат да пасат.
Размножаване и семейна структура
Периодът на размножаване варира според региона, но обикновено настъпва през влажния сезон, когато храната е в изобилие. Женската ражда между 2 и 8 малки след около 150 дни бременност. Малките капибари са добре развити още при раждането. Те са с козина, отворени очи и могат да следват майка си почти веднага. Грижата за потомството е колективна. В групата дори други женски могат да кърмят малките.
Едно от най-забележителните качества на капибарите е тяхната толерантност и дружелюбие. Те често позволяват на птици да кацат върху тях и да почистват козината им от паразити. В някои региони са наблюдавани да споделят територия с маймуни, крави или дори домашни кучета.
Връзката с хората също е интересна. Макар на места да се ловуват за месо и кожа, в много страни капибарите се отглеждат в паркове, резервати или дори като домашни любимци (въпреки че изискват специални условия). Поради миролюбивия си характер, те често стават атракция в зоологическите градини и ферми. През последните години тези животни се превърнаха в интернет сензация. Социалните мрежи изобилстват от снимки и видеа, в които те лежат спокойно сред други животни или взаимодействат с хора. Тяхното спокойствие и способността им да съжителстват мирно се възприемат като символ на хармония, търпение и приятелство.
В някои южноамерикански култури капибарата има и религиозно значение. Например, в католическа Венецуела, в миналото Църквата е разрешавала месото на капибара да се консумира по време на Великденския пост, тъй като животното прекарва голяма част от живота си във вода и е било погрешно смятано за риба.
Макар че Международният съюз за защита на природата (IUCN) класифицира капибарата като вид с нисък риск, човешката дейност все пак оказва влияние върху техните популации. Обезлесяването, урбанизацията и замърсяването на водоемите застрашават естествените им местообитания. Въпреки това високата им адаптивност и бързото им размножаване им помагат да се приспособяват.
Капибарите са не само най-големите гризачи в света, но и едни от най-интересните примери за социално и миролюбиво поведение в животинското царство.
