Преди много много години Витоша и Люлин планина били безименни. Хората от околните села казвали „Големото било“ за Витоша и „Дългото било“ за Люлин. В едно от околните витошки села имало много красиво момиче – Вита се казвало. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главен поминък на тукашните хора. Пасла стадото из околните ливади и често се изкачвала на „Големото било“, за да нагледа надлъж и шир. Очите й съзирали в далечината река Искър, която като сребърен пояс пресичала софийското плодородно поле и се губела в диплите на Балкана. Когато очите се насищали на красивата гледка и безкрайния простор, Вита запявала. Гласът й бил силен и ясен, та се чувал през девет села. А на „Дългото било“ пасъл стадото си друг овчар – Люлин се наричал. Тих и смирен момък бил Люлин, умеел да свири на гъдулка. И когато чувал мощния глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал, искал да чуе гласа й: – Витооо! – Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо! По песен и свирка двамата млади се залюбили -отдалеч, без да се срещнат и да се погледнат очи в очи, без да разменят блага дума. Но и двамата изгаряли от желание да бъдат заедно. Нямало кому да оставят стадата си, та да се срещнат и изприкажат. Било определено землището на едното и на другото село, затова стадата пасли в своя мера и било запретено да се нагазва в чужд синур. Годините изтичали като река, децата растели и възмъжавали. Пораснала и Вита мома и станала за женитба. Искали я ергени от съседните села, но тя връщала стройниците – Люлин обичала, за него искала да се ожени, но срам я било да признае на майка си. А нямала вярна дружка или по-стара сестра, пред която да разкрие сърцето си. И Люлин обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но не смеел зъб да обели пред родителите си. Страхувал се, че няма да харесат Вита – такава мъжкарана, дето знае само овците, не би била по волята на кротката и уредна Люлинова майка. А се вървели стройници бедни и богати, красиви и грозни, от близки и далечни села, но Вита връщала всички. Един ден дошел вестоносец от далечно село – най-личният момък, най-добрият майстор зидар пращал стройници за Вита. Всяка година майсторите напускали родното си село и по девет месеца ходели по различни краища да строят къщи, та им трябвало яка и силна жена, която да върти сама дома, докато се върнат гурбетчиите. Овчарката имала такава слава, тъкмо за тяхното момче невеста.Когато вечерта Вита прибрала стадото, издоила и седнала да вечеря, майка й казала:- Утре брат ти ще отиде с овците. За тебе идват стройници от добър род и с добър занаят. Ще те женим, вече няма да ни правиш за смях! Нищо не рекла Вита. А сутринта, когато домашните й станали – от нея нямало ни следа. Търсили я тук, търсили я там, но напразно. А към пладне чули гласа й, пеела от височината на „Големото било“. Чули и провикването на Люлин, който пасял овците си по „Дългото било“:- Витооо!- Щооо! – отговаряла Вита и ехото на двете провиквания се събирало и носело заедно, което достигало до хората като – Витошоо!Витината майка разбрала, че и тоя път дъщеря им ще ги направи за смях, излязла на височина над Княжево и проклела през сълзи:- Гръм да те удари, щерко, да те вкамени, дето си застанала, и черна да почернееш като земята, както чернее и моята душа от срам пред чуждите хора. И тоя Люлин, дето те лъже и мами, и той на земя и камък да стане!Било ясно и слънчево време, но отведнъж се стъмнило. Надвиснали тежки черни облаци и страшен гръм процепил земята. Вита, която стояла в тоя миг на връх „Големото било“, паднала. Гръм ударил Люлин овчар на „Дългото било“. Оттогава хората нарекли „Големото било“ Витоша, а „Дългото било“ – Люлин. Върхът, където Вита била ударена от гръм, бил наречен Черни връх.
