КОМФОРТ

Завистта е емоция, която изразява вътрешна злоба, предизвикана от успехите, радостта, задоволството и благополучието на други хора. Тя е свързана с желанието или да притежаваш това, което другите имат или да желаеш те да го загубят. Може да е пасивна или агресивна. Също така завистта е тясно свързана с чувството на ревност. Представлява един от седемте смъртни гряха в християнството.
Аристотел дефинира завистта като „мъката, причинена от благосъстоянието на други“, докато Кант дава определението „нежеланието и невъзможността да се види собственото благосъстояние и благополучие защото е засенчено от това на другите по причина на стандарта за сравнениe“
В някои култури завистта се свързва със зеления цвят. На български например съществува израза „Позеленя от злоба“. Счита се, че този израз е навлязъл в употреба от пиесите на Шекспир „Отело“ и „Венецианският търговец“, където писателят употребява съчетанието „зеленоока ревност“ (green-eyed jealousy). Да завиждаш, значи да се нервираш!!!

Днес в България сме си „надянали“очите на завистта и какво виждаме? Само какво има в паницата на другия – както се казва!

Чуваме постоянно да се твърди, че сме били най-завистливото племе на света: че в своето първично себелюбие сме завиждали на най-близкия си приятел, на брата си — стига той да забогатее или да се издигне до по-високо обществено положение. изтъква се при това, че завистливо било не само простолюдието ни, но и интелигенцията ни, нещо повече: че образованият
бил по-завистлив и от неукия. В подкрепа на това твърдение се привеждат дори примери на завист между писателите и учените ни, и то на завист не моментна или бързопреходна, а трайна, която се активизира в системно пакостене, минноподривно или явно. Елин Пелин беше писал: „Ако и нашата страна роди някога някой гений, то той ще бъде само гения на завистта.“
Разбира се, завистта е черта, която се наблюдава често у нас, защото дазавижда българинът се е учил отдавна, особено през  вековното робство, когато е бил напълно лишен от възможността да богатее и се издига по стълбата на обществените положения и е могъл само да гледа как други богатеят, как други се издигат: турци и гърци, но все пак твърдения като горните са Крайно пресилени. И други народи са завистливи, макар да не са
робували и да имат зад себе си дълго културно минало — дори по-завистливи от нас.
Нека не завиждаме, а да подкрепяме този до нас, да се радваме на успехите му и на благополучието му. Ще кажете: „Ами ние? На нас кой ще даде и помогне?“. Прави на другите това, което искаш на теб да правят и тогава ще видиш, че нещата ще се обърнат в твоя полза. Ако си дал на някого, ако си го подкрепил в труден момент, ако си уважил исканията му „не си живял напразно“.

В много мои статии за нестандартно изкуство съм писала, че изкуство може да се прави от всички, стига човек да има въображение и идеи в главата.
Ето доказателство за иновативно мислене – няколко човека на изкуството са пробвали да предадат своите идеи и мисли чрез дим!

Колизеумът в Рим е бил най-големият и най-великолепният от всички амфитеатри в Римската империя, които са наброявали над 250. В древността той бил наричан Амфитеатър на Флавиите, тъй като е построен от тази династия, поела властта година след самоубийството на Нерон (последният император от Юлиево-Клавдиевата династия).

По това време Рим се нуждаел от амфитеатър, тъй като единственият такъв, построен от Статилий Таурус през 29г.пр.н.е., бил вече прекалено малък за разрасналия се град. Управляващата класа от своя страна пък била задължена според закона и очакванията на народа да организира безплатни игри.

Когато Веспасиан взел властта със сила през 69г., той решил да спечели благосклонността на римското общество, като върнал на гражданите по-голямата част от земите, които Нерон бил завзел след опожаряването на Рим през 64г., за да издигне двореца си „Domus Aurea“, а мястото, на което се е намирало изкуственото езеро на резиденцията му определил за амфитеатър.

Изграждането на грандиозното съоръжение е започнато именно от император Веспасиан през 72г. и е завършено година след смъртта му (през 80г.) от неговия син Тит, който го открива с тържествени игри, продължили 100 дни. При управлението на Домициан (81-96), брат на Тит, по сградата са правени допълнителни промени и е изцяло завършена.

По-късно амфитеатърът е наречен Колизеум, заради намиращата се в близост до него колосална статуя на Нерон, висока 34м. В последствие Нероновият колос е реконструиран и превърнат в статуя на Сол (богът на Слънцето), като му е добавена слънчева корона.

Колизеумът се е простирал на площ от 160 000кв.м., а цялата височина на сградата е била 48,5м. Той е побирал над 50 000 души, във време когато населението на Рим е наброявало около 200 000, които са влизали през 80 входа (днес запазени само 31). Арената е била с елипсовидна форма, с оси 76м. на 44м., направена от дърво и покрита с жълт пясък. Амфитеатърът е покриван със сенник (velarium), предпазващ зрителите от слънцето, който се е крепял на 240 дървени греди.

Зрителите в Колизеума са се настанявали според ранга, класата и пола си. Императорът е имал своя ложа на първия ред, а около него, на местата с най-добра видимост, са сядали Сенаторите. Следващите по атрактивност места са били отредени за влиятелните и богатите хора, а зад тях са се нареждали обикновените мъже, като за жените от простолюдието са оставали най-лошите места, разположени най-високо.

Първоначално игрите са се провеждали в прослава на боговете, като са били представяни класически драматизации на митологични истории, но в последствие те загубили религиозния си характер и останало само зрелището. Най-популярни били гладиаторските битки и борбите между диви животни и между хора и зверове. Колизеумът е използван също и за морски сражения, като за целта арената е пълнена с вода. Около 500 хиляди човека и над 1 милион диви животни са намерили своята смърт в кървавите представления.

Римският амфитеатър служел като арена за игри в продължение на четири века и половина, претърпявайки много промени. През 217г. горните му етажи се подпалили от мълния и през следващите 5 години представленията се провеждали в Circus Maximus. Множеството земетресения през 442г., 470г. и 847г. също оказвали влияние върху сградата.

Постепенно вкусът на публиката се променил, но основните причини за замирането на игрите били военната и финансова криза, както и постоянните нашествия на варварски племена в западните части на империята. Поради невъзможността да бъдат понасяни огромните разходи, необходими за организиране на представленията, Колизеумът престанал да функционира. Последната известна гладиаторска битка в него е била през 404г., а последната борба на зверове – през 523г.

По-късно Колизеумът e използван за гробище, а през 8-9 век е напълно изоставен. По време на Средновековието е бил крепост, а през 15-16 век е разграбен и превърнат в каменоломна, откъдето са добивани материали за изграждането на дворци и на базиликата „Св. Петър”. Едва през XVIII век папа Бенедикт XIV успява да спаси останалото от амфитеатъра, като го посвещава на Страстта Христова в памет на мъчениците, загинали в него. Малко по-късно е започната и реставрацията на Колизеума, която продължава и до днес.