Живеела на света Любов. И имала, както се полага, Предмет на Любовта. Било им добре заедно. Предметът гледал Любовта с влюбени очи и и казвал:“Обичам те!“ Тя разцъфвала от тези думи и била за своя Предмет най-въплътената Любов. Но времето минавало и Предметът все по-рядко гледал Любовта така, както преди. Сега и се налагало сама да пита:“Обичаш ли ме?“ „Какво?-отвръщал Предметът.-А, ти за това … Разбира се. Не вярваш ли?“ Любовта разбира се вярвала. И доверчиво притискала бузата си до рамото на своя Предмет. Така Любовта станала Вяра. Тя вярвала безогледно на своя Предмет, даже когато той започнал да се появява все по-рядко вкъщи, даже когато от него започнал да се носи аромат на чужди парфюми. А след това Предметът съвсем изчезнал и не останало на кого да вярва. От Предмета останали някакви дреболии: зъбна четка, износени пантофи, пукната халба. Вярата нищо не изхвърляла. „Това, разбира се, е глупаво-мислела тя.-Безсмислено е даже да се надявам … Но може би той все пак ще се върне?“ Вярата, разбира се, не може да съществува без Предмет на Вярата. Така Вярата станала Надежда. Надеждата е безпредметна. Тя живее и чака. Живее и се надява. Тя умира последна и не умира напълно. Тя не бива да умира, защото след нея идва Ненавистта. Надеждата трябва да се държи до последно.
Публикувано от
Gloxy-Floxy
