Отдавна се шегуваме с колеги, че ДПС е като в стария и малко циничен виц за зарята. Няма, няма и изведнъж… бум – обръчи от фирми, смърт в сарая, порции от пари.
Така стана и сега. Ахмед Доган мълча, мълча и изведнъж – ето ви програмен доклад върху целия 20-годишен материал на държавата. Поднесен с уговорката, че му е
последният като лидер на ДПС.
Дали този път Сокола наистина ще се оттегли, предстои да видим. Заявката му прозвуча по-искрено от досегашните мъгляви „нуждая се от почивка“, „търсете ми наследник“, „искам да се отдам на наука“. Той каза: „Идва време за раздяла на родителя с рожбата си. Това трябва да стане. Дали сега, или след година, няма особено значение.“
Наистина няма никакво значение. Защото „когато говоря, съм априори виновен. Когато мълча, съм още по-виновен“.
Доган чудесно си дава сметка за абсурдния капан, в който се оказа – незаменим за своите, ненавистен за останалите. Затова и не може просто да хвърли оставка. Пак ще е виновен. Не само за всички „негативни явления и процеси в страната“, но и за разпада на собствената си партия (която е силна в резултат не само на логичните етнически предпоставки, но и на последователен, разумен и тежък труд в комбинация с всеобщо преклонение пред лидера).
Всички признават, че просто няма кой да го наследи. Той и това си знае: „ДПС не беше замислено като лидерска партия. Но за съжаление това е политически факт.“
Политически факт също е, че само на ДПС е гарантирано присъствие в следващите няколко парламента на страната. Дори БСП вече е под въпрос. Затова е повече от любопитно
как Доган планира да излезе от този омагьосан кръг.
Не посмя да го сподели пред партийния конгрес в събота, който единодушно и с гръмки аплаузи го преизбра за седми пореден път. Може би сам не знае. Но пък осветли доста други въпроси в 72-минутния си доклад.
За първи път призна (макар и с половин уста) отколешните обвинения, че ДПС се е самозабравило и се е превърнало повече в търговска, отколкото в политическа организация: „властта е коварна, защото създава собствен комфортен свят за управляващия, който е доста различен от общия свят на хората.
С увличането в „инвестиционна дейност“ се загърби базовата ценностна система на ДПС. Трябва да сме в опозиция, за да си разчистим задръстените канали за автентично възприемане на живия живот“.
Впечатление направи обаче една сериозна опозиционна липса в доклада на Доган.
Той нито веднъж не спомена ГЕРБ.
Не анализира първите стъпки на Бойко Борисов във властта. „Като за умрял“, сполучливо отбеляза журналистка.
С това Доган подсили съмненията за договорка с премиера взаимно да се оставят на мира. Но пък е възможно и просто да смята, че актуалните управници са под нивото на доклада му.
Всичко друго отнесе по някоя критика. Най-вече енергийната политика на страната през изминалите години.
Доган нарече АЕЦ „Белене“ патриотична авантюра за 6 млрд. евро, а декларираните амбиции „България да е енергиен диспечер на Югоизточна Европа“ – глупави.
В това някои съзряха директна атака срещу президента Първанов и бившия коалиционен партньор БСП.
Сбърканият диалог с гражданското общество и медиите е провалил иначе успешните два мандата с титуляри НДСВ и БСП, смята Доган.
Медиите също не бяха пощадени. Както и незрялото ни все още гражданско общество, което според Сокола е знак, че преходът не само не е завършил, но и дотук е бил на куц крак.
Вероятно най-голяма националистическа пушилка ще се вдигне около допълнението на Доган към собствения му принос в политическия фолклор:
„Оказах се прав, че пътят на България към ЕС минава през Босфора.
20 г. по-късно бих добавил, че пътят на ЕС към себе си и към глобалния свят минава през Чанаккале и Дарданелите. Иначе съюзът ще остане само общ пазар и християнски клуб.“
Не е нова тезата му, че мястото на Турция е в ЕС. Не само защото „е на 16-о място в света по икономическо развитие“, но и защото присъединяването й ще е знак за културна, историческа и ценностна толерантност в европейски мащаб.
Досега Ахмед Доган не е представял толкова обхватен и в същото време емоционален доклад. Навярно за това след речта му аплодисментите напомниха театрален салон след най-успешна пиеса.
Дали тази реч ще е неговата лебедова песен, заявка за по-глобална обществена дейност, или философски анализ, времето ще покаже.
Но през всичките 72 минути Доган не избяга от дразнещия си маниер да говори като страничен наблюдател на процесите. Не посочи нито една своя, лична грешка.
Може би там му е грешката.
