ЕС ще отдели за три години 7,2 млрд. евро във фонд за подпомагане на най-бедните страни в борбата срещу климатичните промени. Българският принос във фонда ще е най-малък – 20 хил. евро годишно.
Като прочетох новината, най-напред си помислих, че има грешка, че е изпусната някоя и друга нула, пише Ясен Бояджиев за „Дойче веле“.
В интернет-форумите видях, че и други са си помислили същото – все едно дали решението им харесва или не. Грешките в България обаче често се оказват верни.
Заради тежката криза премиерът отначало даже мислел да не дава нищо, ама накрая надделяло желанието, макар и символично, „да сме съпричастни с целия този процес“.
Съпричастност или подигравка
Много или малко са 20 хил. евро като знак за тази съпричастност е въпрос на гледна точка. За личния бюджет на много българи сумата е направо космическа. Та се питам: защо 20, а не 2000? Или 200?
Обратно, за претендираща за уважение цяла държава членка на ЕС, пък дори и най-бедната, с брутен вътрешен продукт от около 35 млрд. евро и с възможност, стига да спазва правилата, да получава годишно по 2 млрд. евро помощ от същия тоя ЕС, 20 хил. е величина, клоняща към нулата.
Тя е сравнима с годишния разход за гориво на един софийски икарус и със сигурност е по-малка от няколкодневните разходи за пребиваването на премиера и свитата му в Европа миналата седмица.
Да не говорим за онези 200 хил. лева, отпуснати щедро, въпреки кризата, за борбата със свинския грип в братска Украйна, докато грипът върлуваше и в България. Тъй че 20 хил. евро са не толкова „символичен“ жест на съпричастност, колкото фактически отказ от участие и откровена подигравка с „целия този процес“.
Държава или паланка
Разбира се, участието в процеса не е задължително. Известно е, че съществуват сериозни съмнения в коректността на оценките за глобалното затопляне. Както и в смисъла на огромните разходи за борба срещу него. България обаче не е изказвала такива съмнения.
Напротив – тя, по думите на самия премиер, е „сред водещите страни в борбата срещу климатичните промени“.
А пък външният министър, който впрочем като еврокомисар ще си има работа с последиците от тези промени, неотдавна с апломб цитира президента Обама – „че в борбата срещу климатичните проблеми няма малки и големи, бедни и богати държави, така че отговорността ни е обща“.
С тези 20 хил. евро България казва точно обратното – че не я засяга какво става на другия край на света.
От гледна точка на климата обаче е все едно дали дими в Африка или в Перник. Тъй че това е по-скоро позиция не на държава, а на паланка.
Гордост или срам
По-неприятен от самата позиция е опитът тя да се представи като надхитряне на останалите. Заел героичната поза на защитник на националните интереси, българският премиер разказа как в замяна на подкрепа за климатичния фонд поискал от европейските лидери гаранции, че ще ни пуснат еврофондовете и ще ни вкарат в еврозоната.
Така ги притиснал, че, както гордо съобщи сам, заради България била поискана почивка за допълнителни консултации. Истината е обаче, че европейският климатичен фонд ще го има с или без българското участие, каквото и да е то.
И че с подобен пазарлък няма как да се спечелят никакви гаранции, но пък може да бъде загубено още уважение. Такъв пазарлък е не просто неуместен, а и вреден. Особено, когато час по час, за щяло и не щяло, самият ти тичаш да се молиш на другите да са солидарни с теб.
Тъй че историята щеше да е смешна, ако не беше жалка. И е по-скоро повод за срам, отколкото за гордост.
