Не мога да преведа „хараламбене му е майката“ – не разбирам какво точно значи. На английски също има такива форми от собствено име – ето в Хамлет, „it out-Herods Herod“, у Валери Петров, ‘Ирода да надиродят“ ( по памет).
Не ми харесват приказките като „единствени нямаме Нобел“. Българите са народ като народ, не по-лоши, не по-добри от другите.
Канети всъщност се води на книга български (и британски) нобелист по литература. Роден и живял в България като дете, научил първо български, написал не много, но интересни страници и за България.
Албания, Косово, Македония, Молдова, Сърбия, Словения и Хърватска нямат засега нобелисти по литература.
Иво Андрич, който сега се води босненец, получи наградата в 1961 г. по политически причини, но след 1991 г. е низвергнат от всички – от сърбите, че бил хърватин, от хърватите – че бил сърбин, от босненците, че ги показвал стереотипно негативно.
Двамата гръцки лауреати Сеферис и Елитис в 1963 и 1979 г. бяха наградени за експлоатирането им на древногръцкото наследство, което тогава още носеше дивиденти. На мене ми навяват смъртна досада, напомнят ми Редингота – бащата на Борис Морев. Как да ги сравниш с Вапцаров?
Унгария получи в 2002 г., Турция – в 2006 г., Румъния – в 2009 г., и то пак като Канети – писателка от немското малцинство в Банат, пишеща само на немски, емигрирала в Германия. (Румъния има и друг писател – лауреат за мир, Елай Визел, унгарски евреин – сатмар хасид от Трансилвания, оцелял от Аушвиц, от мнопо време в САЩ и наскоро ограбен от Бърни Мадоф).
Наградите на Б. Ръсел (голям философ), Бунин, Пастернак, Бродски, Орхан Памук, Тони Морисън са също политически.
Но Толстой няма Нобел, нито Чехов, Пруст, Джойс, Кафка, Оруел…
Нобели имат куп неизвестни и навремето писатели от Скандинавия, и модни навремето, сега забравени писатели от големите световни езици, и от Третия свят, подбирани по принципа на equitable geographical distribution. Езикът, на който пишат, има голямо значение – Чили има двама лауреати, Тринидад и Сейнт Луша имат. И страните имат значение – един моден френски писател има голям шанс. Повечето нобелисти от старо време са сега абсолютно нечитаеми – кой за Бога сега чете Джон Голсуърти, Ромен Ролан, Пърл Бък или Карл Адолф Гелеруп?
Сред нобелистите всъщност има много малко наистина значими писатели, надхвърлили времето и мястото си – според мене това са Томас Ман, Хемингуей, Камю, Сартр, Шолохов, (ранният) Солженицин, може би и Дж.Б. Шоу, Юджин О’Нийл, Гюнтер Грас…
За България – най-добрите кандидати за Нобел според мене са били Йовков и Вапцаров, ако бяха живели повече, и Багряна. Защо тя не е станала – просто политическа слабост на режима след девети. П.П. Славейков също не е отстъпвал на лауреатите по негово време, Яворов, Гео Милев и Георги Марков (по политически мотиви) също не са живели достатъчно дълго. Орхан Памук е по-забележим писател от Вера Мутафчиева само със съвременните си политически писания, силно повлияни от руската класическа литаратура, но най-вече с политическата си позиция на дисидент.
Сега явно нашите усещат, че иде и нашия ред. Антон Дончев е написал на млади години увлекателна, романтична юношеска история, но политически некоректна, исторически и всякак невярна. По-късните му неща според мене са пълни бози. Не става за Нобел, ако го направят с клизма, ще е кофти за нас. Много прилича на сръбските Лилич и Чосич, които са директно виновни за Сребреница. И престарелия Хайтов все го влечеше натам.
Ако трябва да лансираме на държавно равнище българин за Нобел, според мене това трябва е да е Юлия Кръстева или по-скоро Цветан Тодоров. Те няма да ни посрамят.
Но поне от структурализма насам, и във времето на политкоректността, е прието да се мисли, че в литературата има някакъв набор „структури“, които присъстват във всяка литература, от френската, руската и английската до фолклора на навахите и папуасите, че човешките култури са равноценни. Никой образован човек няма сега да седне да мери достойнствата на една нация по броя на нобеловите й лауреати или олимпийските й шампиони.
Редактирано от – Чичо Фичо на 16/12/2009 г/ 05:29:01
