Петко е възприел PR-а на района като своя кауза и я изпълнява от сърце. През цялото време разказва истории за пръснатите наоколо археологически находки.
Гората отстъпва за малко встрани и се оказваме на широка поляна, на която са опънати палатки на катунджии. Преселниците изобретателно са употребили стари найлони, черги и войнишки одеала и са образували пъстра колония от веещи се на вятъра къщички, около които се разхождат деца, кучета и коне. „Ще се местим!“, рапортува главатарят на Петко, който веднага изисква липсващите детайли от доклада – накъде отиват. „И да не оставите след себе си боклуци!“, съветва нашият водач. Обяснява, че се местят през цялата година и вършат сезонна работа. Понякога му помагат да разчисти попадалите дървета.
Отново влизаме в гората, която изведнъж става толкова гъста, че яркият летен ден внезапно се превръща в полумрак.
Дърветата тук са много високи, и плътно притиснати едно до друго, но въпреки странната тъмнина под тях расте жадният за живот“подлес“. Именно той прави тази планина изключително ценна за европейския континент: над 60 вида растения от терциера, които някога са озеленявали цяла Европа, сега могат да се намерят само тук. Местните жители са превърнали в своя емблема един от най-красивите ендемични видове – зелениката. Въпреки подвеждащото име, тя цъфти в розово-цикламени цветове, през юни. Някои от другите древни растения са отровни.
В един момент започваме да се спускаме и виждаме в ляво от пътя каньон. Това е Язменският дол, както пояснява Петко. След 300 метра спираме и започваме да слизаме пеша. На дъното тече малка река, едвам забележима в тревата с настъпването на лятото. Само че нямаме никакво намерение да я търсим – заковани на място, оглеждаме спускащите се от върховете на дърветата лиани, които тук са пуснали екзотичен цвят – нощници, чорапи, ризи, престилки и дори гащи. Дантелено бельо и раирани ризи се вият пред скалата, към която се насочваме.
Прескачаме малката река и забелязваме под камъка езерце.
„Тази вода е лековита,“ заявява Петко, а Недялко пропълзява по корем под камъка, за да си налее в празно шише от минерална вода. Водачът ни разгорещено разказва легендата за това място, или поне една от версиите й – в Странджа за всяко място с име има по няколко истории. В този случай са намесени човек и волът му, който ослепял. Мъжът го пуснал на свобода, било му жал да го убие. Минал месец, и волът се върнал – прогледнал. Зарадван, човекът го прибрал. След време забелязал, че понякога волът се отделя от стадото и се губи някъде, а после се връща. Проследил го и така намерил лековития извор.
Според Петко Инди Пасха всъщност означава Анти-Пасха и се празнува на това място една седмица след Великден – така хората правят нещо като напук на християнския празник. Лекуват се с вода. Това обяснява бельото по лианите – болните се умиват с лековитата вода и оставят тук дрехите си ритуално, като вярват, че с тях загърбват и болестта.
Дотук всичко звучи доста последователно езическо. Странното е обаче, че точно пред езерцето с лековита вода е издигнат портативен параклис. Дървеното му покривче, украсено с кръст, закрива от дъжда оставени от хората дарове – шишарки, сапун, химикалка, пластмасова паничка, боядисана в златно.
Докато оглеждаме този трогателен симбиоз между паганство и набожност, забелязваме овчи кожи да висят от няколко по-далечни дървета. „Тук често правят курбани“, осведомява ни Петко с вид на човек, свикнал да се натъква на последствията от този варварски, но и библейски ритуал – жертвоприношението.
Малко по-късно пак преминаваме през поляната с катуна и установяваме, че няколкото десетки палатки и цялата им покъщнина, са изчезнали. Виждаме задницата на последния кон. Настигаме го и нашият водач ядосано отваря прозореца: „Нали се разбрахме да не оставяте боклуци?“. Е, оставили са, ама пък други пъти са помагали. След малко на Петко му минава и подновява ентусиазирания си разказ. Този път е поредица от мрачни истории за смъртта и болестите, връхлетели няколко воинстващи атеисти от социалистическо време, които си позволили да вдигнат ръка срещу двата християнски параклиса до Граматиково.
Жителите на Странджа не са фундаменталисти християни и не си обясняват света чрез православието. Те разполагат представата за живота си някъде между реалността и приказното. Сега си мислят, че липсата на добри пътища им пречи да живеят. Обаче истината е, че май им помага.
