За пръв път след раждането ни позволяват да се порадваме на бебетата си. Да ги видим, да пипнем ръчичките им, крачетата, да погалим малките бузки и да целунем още сбръчканите им челца. Всички сме толкова нетърпеливи, толкова трепетни и радостни. За пръв път докосваме щастието си с върховете на майчините си пръсти. Но, не… Младата жена на отсрещното легло не е щастлива. Тя е обгърнала малкото телце и плаче. Плаче без глас. Сълзите се стичат по лицето и. Красива е, независимо, че е родила преди няколко часа. Знам за нея, че се казва Валя и е от някакво Великотърновско село, не му помня името вече. В този момент влиза главният лекар и се насочва към нейното легло. – Какво сега, ще ревем ли? За тези неща се мисли по-рано . Потръпвам от тона му, а Валя вдига към него красивите си очи и за пръв път издава някакъв подобен на стон, звук. – Ето тук ти оставям декларацията. Прочети я и гледай до два дена да си взела решението си, че хората няма да чакат. Добре е, че напуска бързо стаята защото ми идва да изкрещя. Ставам и отивам при нея. Цялата се тресе, вече плаче с глас. Поемам детето от ръцете и. Страх ме е да не го изпусне. Страх… сега вече знам, че една майка няма току-така да позволи да се случи нещо лошо на детето и, но… тогава нямах още представа. – Аз идвам от „Дом майка и дете“, това е декларацията, че се отказвам от рожбата си. Божичко! Божичко… толкова е хубав, вижте го! – ръката и трепери – Татко като разбра, че съм бременна ме изгони. Срам – вика- срам от хората. Ти ни закопа, мръснице! Добре, че беше кака ми, доведе ме в Плевен и така… никой няма да разбере, че съм раждала. Валя протяга ръце, подавам и малкото вързопче и се връщам на своето легло. В стаята настава мъртва тишина, чуват се само птичките през отворения прозорец. – А не си ли мислела да си го вземеш? – това е Мария, тя е единствената от нас с второ дете, другите сме първескини. – Аз съм на деветнайсет. Миналата година завърших гимназията и тъкмо се бях хванала на работа в Търново… стана това и… Изкарах четири месеца в дома… Татко ме не иска на село. Нямам квартира, нямам работа. Божичкоооо! Майка идва два пъти и то все скришом. Сега чакам да дойдат момичетата от дома и да им кажа да се обадят на кака, че съм родила син… Божичкоооооо! Мълчим. Толкова много болка има в гласа и, толкова безнадеждност. Какво да кажеш в такъв момент. Мълчиш, а ти се иска да можеш да отнемеш поне малко от товара на едно човешко същество, непознато, а в същия този момент толкова близко… Мълчим. Валя се залюбила със сина на някакво Търновско партийно величие, забременяла. Той уж искал да се женят, а се оказало, че заминава за Москва да учи. Тя била вече в петия месец, късно за аборт. Останала сама, объркана, уплашена… Не подписа декларацията нито на втория, нито на третия, а на четвъртия… На четвъртия дойде главният лекар, държа се арогантно. Явно беше обещал детето на свои хора, защото по едно време загуби контрол. – Подписвай! Подписвай, бе момиче! За каква се мислиш, а? За героиня? – Да, ще подпиша, но не за осиновяване, а за временно гледане в дома – Валя беше доста по-уверена и дори вече не плачеше – Но ще подпиша утре като ме изпишете и като се прибера горе. Няма да ви го дам на вас. Петият ден… Всички се радваме. Днес ни изписват и ще можем да се приберем в къщи с най-голямото си щастие на ръце. Една след друга стаята напускат Мария, Весела, Галя. Оставаме аз и Валя. Разтревожена съм защо ме задържат още, да няма нещо нередно с детето. Не, оказва се, че лекарката била извикана по спешност за малко, а трябва да подпише документите. Валя чака линейката от „Дом майка и дете“. Една възрастна, отрудена женица спира пред всеки прозорец и пита нещо. Вече е пред нашия. – Да имате Валя от… Валееееееее, мамо! Дошли сме, мамо, с татко ти, с такси… дошли сме, мамо, с пеленки… Да те земем! Да земем и внук си! – очите и са пълни със сълзи, и с нежност, и със загриженост. Майчица! Вратата се отваря, викат мен. Прегръщам Валя и искам да и кажа нещо много хубаво. Нещо…нещо, не ми идва нищо друго наум освен: – Късмет, майче! Красивите кафяви очи ме гледат с радост: – И на теб, и на теб!
