в. Труд | 2010-02-27
Лъскавата телевизионна визия на журналистката Светла Петрова се различава от стила й във всекидневието. Тези, които са свикнали да я виждат “изтупана”, добре гримирана и с прическа, ако я срещнат на улицата, може и да не я познаят. Защото, ако има нещо, с което Светла е скарана, това е суетата. Затова тя предпочита дънки, спортни дрехи и малко грим. “Случвало се е да ме разпознават само по гласа и с изненада да ми казват: Я, ама вие изглеждате по-хубава, отколкото на екрана”, споделя Светла, с която разговаряме за професията и за нещата от живота.
– Светла, след гостуването на Сергей Станишев в предаването ти “Сеизмограф” бяха те обвинили, че си толкова зла, че ти липсва само бич, с който да налагаш събеседниците си. Толкова ли си страшна?
– Наистина имаше подписка от фенове на Станишев, които ме обвиняваха, че едва ли не съм му изтръгвала ноктите без упойка, но крайно време е да се разбере, че угодническите интервюта и въпроси не носят дивиденти нито на политика, нито на журналиста… В телевизията като че ли вече няма твърда граница между жанровете и често се прескача от един в друг. Виждаме как сериозни колеги преминават в забавния жанр. И за мен може да се каже подобно нещо, когато се съгласих да водя “Пирамида”.
– Съжаляваш ли?
– Не съжалявам, защото беше безценен опит, интересно и много различно. Разбира се, нямаше я тая сериозност и задълбоченост на класическото публицистично предаване. От друга страна, виждаме как шоумени нагазват в нашата журналистическа територия и как си правят рейтингите, като канят политици. При тях не важат принципите, които действат при нас. На политиците пък им е удобно, защото се чувстват спокойно и не се опасяват, че някоя лошотия като мен ще им зададе неудобен въпрос.
– Лошотия ли си?
– Не, не, в никакъв случай. Хората, които ме познават отблизо, знаят, че в действителност аз съм добър и милостив човек, колкото и странно да звучи някому.
– Вероятно се упражняваш да бъдеш настъпателна и хаплива? Какъв образ искаш да създадеш за себе си на екрана?
– Какво значи да се упражнявам? Аз просто съм такава – като характер, като темперамент, като природа. Така че упражнявам себе си в професията. Образът ми на екрана не е намислен. И ако имам някакъв успех в телевизионната журналистика, до голяма степен той се дължи на това, че не се опитвам да играя роли. Напротив, в предаването съм такава, каквато съм в живота.
– По-точно?
– Притежавам изострено чувство за справедливост и благодаря на Господ, че е така.Това ми позволява да отсъждам максимално обективно, доколкото това може да се каже за професия като нашата, в която всеки посвоему е субективен. Опитвам се да бъда честна към себе си и към зрителите. Затова ми става болно, когато от време на време някой зрител реши, че съм била несправедлива или че ми е било платено за нещо. Това дълбоко ме потриса.
– Опитвал ли се е някой да ти плаща, за да прокараш теза, идея, или за да защитиш или орезилиш някого?
– Това никога не се е случвало през близо трийсетгодишната ми професионална практика. Никога никой не се е опитвал да ми предлага пари. Имам обяснение за това. Политиците, които са свикнали по този начин да постигат целите си, са добри психолози. Те точно сканират хората в професията и разбират при кого това може да мине и при кого – не. Най-вероятно са сканирали и мен и са разбрали, че няма смисъл да правят опити.
– Трудно ми е да повярвам, че когато съпругът ти Станимир Илчев беше депутат от НДСВ, не са правили опити чрез него да стигнат до телевизионната ти аудитория?
– Допускам, че е възможно да са го натоварвали с подобни очаквания и искания. Но понеже той си ме знае много добре, с характерното си чувство за хумор ги е парирал, преди да стигнат до мен.
– А когато в студиото ти се нажежава и се стига до бой? Както се случи между Стефан Гамизов и Димитър Стоянов, между Яне Янев и Ахмед Башев?
– Тогава ми става интересно. Първо, защото в предаването има екшън – да не говорим, че това неминуемо носи бонус и вдига рейтинга до небесата. И особено защото ми е любопитно как аз ще се справя в такава ситуация, как ще я овладея, защото никак не е лесно.
– Ако се стигне до бой, какво ще направиш?
– Е, в студиото има оператори, охрана, мъже, които евентуално ще се намесят и ще предотвратят баталните сцени… Знаеш ли, в ежедневието съм експресивна, гневлива и на моменти мога да се вбеся за нещо съвсем дребно. В предаването обаче много рядко се случва някой да успее истински да ме ядоса. Някак по друг начин преживявам ставащото пред камерата. Просто ми е любопитно. Забавлявам се, колкото и тази дума да не е подходяща за публицистично предаване.
– На какво си готова, за да се вдигне рейтингът на “Сеизмограф”?
– По-склонна съм да отговора на въпроса “на какво не съм готова”. Не съм готова да прекрача основните професионални принципи – осигуряването на различни гледни точки и плурализъм на мненията, точността на фактите, честността ми към аудиторията. Това не бих пренебрегнала по никакъв начин. Не бих търсила сензационност и атрактивност само заради рейтинга.
– В личен план пълно ли ти е? Притеснява ли те възрастта? Как ти се отрази това, че големият ти син те дари с внучка и те направи баба?
– Възрастта си е възраст. Човек като мине 50-те, няма как да не усеща годините. Няма как да не се събира хоризонтът отпред. Когато си на 20 или на 30 г., пред теб има страшно много години и неща, които да свършиш. Имаш върхове за покоряване. А когато си стигнал някакъв пик, си поставяш други цели. Колкото до внучката, наистина не съм във възторг, когато ми кажат “бабо” (не тя, другите). От друга страна,това е естественото развитие на човешкия живот. По-добре ли е да съм стара мома и да гледам завистливо към хората с деца и внуци? Какво по-прекрасно от това да имам внучка. Да не говорим, че моята се казва Светла. Но не съм настоявала за това, просто децата така решиха. До последно исках да се казва Валентина.
– Защо Валентина?
– Защото така се казва майката на снаха ми. А милата ми майчица се казваше Венета и ми се щеше внучката ми да носи първата й буква. При нас се получи чудодейно застъпване във времето. Когато приключваше животът на майка ми, се появи нов живот. Децата дойдоха в болницата да ми кажат, че снаха ми Сашка е бременна . Мама почина на другия ден.
-Тя разбра ли, че ще има правнуче?
– Не можа. Научила го е някъде в отвъдното. Вярвам, че нашият живот не приключва с тези земни дни; че човек като си свърши добре работата в тоя живот, ще е по-добре в следващия.
– Вярваш в прераждането?
– Дали е прераждане, дали са паралелни светове, за мен животът е безначален и безкраен. Не се притеснявам от края му и от смъртта, защото знам, че смърт няма. Духът е вечен, душата – също. Те не умират. Важното е да изпълним мисията си. Дълбоко вярвам, че човек има свое предназначение в тоя свят. Щастливи са хората, които осъзнаят каква е тяхната мисия.
– За себе си разбрала ли си?
– Трудно ми е да го формулирам с едно изречение. Но да кажем, че вече го знам в себе си и се опитвам да живея според това знание. Разбирам го по Божията подкрепа, която получавам.
– Получаваш?
– Да, наистина получавам подкрепа и знам, че човек следва ли мисията си, никой не може да го лиши от тази подкрепа. Важното е да се спазват Божиите закони, които могат да се сведат до простичкото “не прави на другите това, което не искаш да правят на тебе”. Най-важният смисъл на човешкия живот е да бъдем добри и да помагаме на другите. Така помагаме и на себе си. Чрез предаването си аз се опитвам да помагам на хората. Страшно много зрители се обръщат към нас и съм доволна, че въведохме зрителската рубрика “Хастар”. Тя се оказа трибуна за много хора, които няма към кого да се обърнат за помощ. Особено ме радва, когато зрителите ми се доверяват и в писмата си ме наричат “Светле”. Това означава, че ми вярват.
– Знам, че не ти е приятно, но не мога да не те попитам за ужаса, който преживяхте, когато преди 6-7 години арестуваха големия ви син Владимир в Испания. Тогава ти беше казала, че това е удар върху депутата Станимир Илчев. Удар от кого и за какво?
– И досега смятам,че някой искаше да предотврати избирането на Станимир за председател на парламентарната група на НДСВ… Беше изключително тежък и болезнен момент, в който ме крепеше единствено това, че знаех каква е истината. Знаех, че детето ми не е направило нищо, ама нищо от онова, в което го обвиняват. Аз съм в тая професия и съм съвсем наясно как може да се обработи общественото мнение. Знам, че и досега има хора, които са убедени, че той е виновен. Надявам се след време да разберат, че не са прави.
-Какви са отношенията със снаха ти? Доколкото ми е известно, тя много е помогнала на Владимир да преодолее това премеждие?
– Със снаха ми се разбираме отлично, защото тя е много свястно и мъжко момиче. Безкрайно съм й благодарна, че подкрепи сина ми с любовта си и абсолютната си всетдайност. Иначе добре е, че живеем съвсем близко, но не заедно. Сега си давам сметка колко търпеливи са били моите родители, с които 23 години живяхме заедно в панелка от 75 квадрата. Трябва голямо търпение и много компромиси, за да е нормално такова съжителство. Може би има истина в това, че синовете си търсят жени, които да приличат на майките им. В този смисъл Владимир е направил чудесен избор. Тъй като Сашка готви хубаво, а аз нямам време за това, често ми звъни: “Ела да хапнеш, направила съм супичка.” И аз тичам. Снаха ми ме изхранва! (Ха-ха.) Много свястно момиче. Сега постим и двете заедно.
– От миналата година Станимир Илчев е евродепутат и повечето време е в Брюксел. Ходиш ли често при него? А може би не е необходимо да сте непрекъснато заедно?
– Да, това е здравословно за един брак. Въпреки че има моменти, в които ми е мъчно и ми става самотно. Хубавото е, че той си идва всяка седмица. Ще ми повярваш ли, че нито веднъж не съм ходила в Брюксел при мъжа си. Бях там преди година и нещо, защото ме бяха поканили на дискусия в европарламента. Сега какво да правя там? Аз съм човек, отдаден на работата си. Освен това съм максималистка и перфекционистка. В днешно време нашата професия е всепоглъщаща. За да си на върха, трябва изцяло да й се отдадеш. Отделно на главата ми е грижата за две къщи и изнемогвам физически.
– Защо две къщи?
– Защото се грижа и за брат ми и по-малкия ни син Теодор, които живеят в панелката на родителите ни. Със сина ми пазаруваме, след което започва една хамалогия… Мъкна торбите по стълбите… но не се оплаквам. Животът на човек е такъв, какъвто сам си го направи. Ако ми бяха други ценностите, стандартът и стилът ми на живот щяха да са други. Щях да имам повече пари и да живея по-луксозно. Но ето аз съм предпочела това и така ми е добре.
– Какво за теб е най-важно в този живот?
– Любовта и семейството, честността, свободата, добротата. Това са основните мои ценности, които определят изборите ми в живота. Парите са много, много по-назад.
Стр. 22
