Не съм кой знае какъв футболен запалянко, а към българският футбол отдавна и въобще съм изгубил интерес. Предпочитам да гледам La Primera и Premier ship + някой мачове от дъ Шампион лиг.
Случайно Попаднах на интервюто на този тип-Пешо Буфера. Пернишкият диалект е една от перлите в езиково-лингвистичното многообразие на говора в България. Наистина и нека перничани не се обиждат.
Ето някой цитати от интервюто:
…
– Разкажи за тактиката ви при посрещане на гости в миналото.
– Едно време не смееха много да идват тука в Перник организирано – идваха на групички по трима-четирима и се криеха. Като слезнеха на гарата, със скрити шалове, знамена… Пречеквахме ги… което е нормално, навсекъде е така, нали, и ги проверявахме – паспорт нещо, документ кой откъде е… Стискахме ги на гарата и нема мърдане.- И ако в паспорта пише, че е от София, кво става?- Ами бой! Значи, имах случай, където видех на един паспорта, че е от София. Има мач Миньор – Левски, а той ми казва, че е тръгнал в университета на изпит. А в Перник няма университет! Тогава получи една доза юмруци и така…Това в беше в началото на 90-те, после изпаднахме, после се върнахме… …
Много истории са! Едно време се биехме всеки ден по София. Миньор имаше много силен баскетбол – шест пъти шампиони на България! Говорим за 80-те години – тогава с левскарите се гонихме по Универсиада, по Студентски град – баскетбол, волейбол, хандбал, квото има. Засади се залагат, бомбички, рейсове се чупат, беше страшно! Това ако е днеска, гаранция ще има смъртни случаи. Ама тогава я немаше дрогата, това-онова, само пиене! Даже е имало някой път – сбием се с левскарите и после седнем и пием по ракия. Ама сега нема да стане никога това, това е отврат. Нашата агитка сме пияници, ама нема наркомани.
– Кои са най-големите ти битки?- Имаше един случай: те ни нападнаха у един трамвай – ние вътре 30 човека, те – 100. Но тогава имаше друго нещо, не ставаше веднага боя, защото имаше вътре граждани. Докато гражданите не слязоха, левскарите не ни скочиха и чак когато слезна последната жена, тогава се сбихме. Имаше някакво възпитание. Стана боят, изхвърлихме ги от трамвая и те тогава с камъни го изпочупиха.
90-та година също си беше голема битка у София, като ни биха 4:2. Тогава ги подценихме левскарите, ние бехме 300 човека, те сигурно се събраха пет пъти повече от нас! Беше такъв бой – ръцете не можех да си чувствам! Камъните се ударяха у въздуха – те оттам, ние оттука… Имаше от наште четирима пострадали, включително и аз. От техна страна – сигурно десетина. Минаха всичките през мене, как оцелех, не знам! Какво е това племе, не знам – удари некой, свали го, па го остави. А то такава злоба, да си паднал и да те ударат с камъни в главата! Целата работа беше в това, че плениха Тони Талисманчето, който е инвалид момчето, не може да бега. Ние отстъпваме, близо два часа се биеме за Подуене. Ония метат бомби, ние немаме, само камъни метаме. И нема полиция, нема нищо. Това стана точно когато запалиха Партийния дом и всичката полиция беше там. Ако не беше Тони, немаше да има ранен от нас, ама те го хванаха, пребиха го и му вземаха маратонките. Представяш ли си такава наглост, това за мене не са хора! И на „Ботевградско шосе“ хванах едно държале (Бел. ред.: нещо, което държиш – тояга или железен прът) и с още две момчета отидохме да го спасиме. Ама ония беха хиляда и кусур човека. Първите неколко паднаха, ама после вече нема бегане. Мене като ме шиеха в ИСУЛ, имаше четирима от тех – един без око, един без не знам кво, дойдеха целите в кръв. Спечелиха битката, щото беха повече, но войната не е загубена.
…
Иначе, бой не е ставал ръкопашен от поне 10 години, щото винаги ги охраняват полицията.А ние бехме седем години по селата – значи, в Долна баня местните ни скочиха, те беха с фланелки на Левски. Стана такъв бой, че мача се прекрати. Направо мазало – те имаха кирки, лопати, ние с бутилки и с голи ръце!
…
– Други тежки гостувания по страната имали ли сте?- Значи, това беше 9 март 85-а, отидехме около 500 човека в Сливен. Спрехме с рейса в центъра и минахме по целия град. Имаше циганета, хвърляхме им по 5, по 10 стотинки и викаха „Миньор“. После, като стигнахме до стадиона, почнаха да си викат „Сливен“. Как и да е! А стадионът е точно до циганската махала. И нас ни сложиха до местната публика, имаше хора от турски произход и на стадиона пиеха кани вино и се наливаха, разбираш ли, това нема да го забравим никога. И на излизане стана едно сбиване, опитаха се едно наше знаме да го вземат тия хора от малцинствата и ние, нормално, да се защитиме. Стана един ръкопашен бой от две групи по 200-300 човека – кой с какво удари: тояги, кани вино… Бехме тръгнали с 20 знамена, а се върнахме с 18 и само 1 дръжка!- Какво е твоето приветствие от нашите страници за привържениците на гостуващите отбори, които ще идват в Перник през пролетния полусезон?- Още, докато се изкачват нагоре към стадиона, ще им се вдигне адреналинът, но нека са добре дошли – все пак старото име на нашия стадион е Стадионът на мира. Нека заповядат, пък живи и здрави – кой оцелее..
…
край
Тва е то. За футбол ли ще си говорим или ще плетем чорапи. Така де:))
