Щастието 2: Как да приемем раздялата с любимия човек

18
Добави коментар
dpeshev
dpeshev

От сп. Ел Паис Семанал
 

Кадър от клипа “Не те обичам” на групата My Chemical Romance

Продължение от вчера, виж тук Как да общуваме с другите и… със себе си.
Следващият голям „учител” в съзряването след родителите идва в живота ни под формата на гадже, годеник, съпруг или съпруга или въобще интимен партньор. Никоя друга връзка не може да ни даде същото усещане за емоционална стабилност, както тази, която имаме с нашия интимен приятел или приятелка. И въпреки това кабинетите на психотерапевтите са пълни с пациенти, които са превърнали този вид отношения в мания, трудна за третиране и още по-трудна за преодоляване. Много хора изпитват страх да се влюбят и ангажират в сериозна връзка заради ада, който представляват разделите с любимия.

„Колкото и романтично да ни се струва любовното страдание, то само показва, че сме затворили нашата любов в невидимия зандан на зависимостта”, твърди клиничният психолог Уолтър Рисо, автор на „Да обичаш или да зависиш? Как да превъзмогнем сърдечната привързаност и да превърнем любовта в пълноценно и здравословно преживяване.” По думите на този експерт да зависиш от любимия човек означава да се загробиш приживе. „Това е акт на психологическо самонараняване, в което любовта към самия себе си, самоуважението и същността на един човек ирационално се принасят в жертва”, смята този той. Ненапразно зад тази зависимост се крие един от най-смъртоносните вируси, който поразява нашето емоционално здраве – привързаността.

Привързаността – смъртоносен вирус

Обикновено думата „привързаност” се счита за синоним на „обич”, „нежност” или „уважение”. Всъщност много хора смятат, че привързаността е нещо естествено и здравословно и само доказва любовта, която изпитваме към този, към когото се чувстваме привързани. Дори има хора, които твърдят не без известна гордост, че колкото повече привързаност, толкова повече любов. Но няма твърдение, което да е по-далеч от истината. „Когато се привързваме към нашия интимен партньор, несъзнателно започваме да вярваме, че без него или нея не бихме могли да бъдем щастливи и така всъщност разрушаваме всяка възможност за любов”, твърди Рисо. Според него именно под очарованието на това погрешно вярване в нас се ражда манията за притежание и стремежа да осигурим партньорът ни е да е винаги до нас. В такава ситуация страхът от загубата на партньора ни кара да заемем много пъти защитна позиция и да взимаме предпазни мерки. И това често е свързано с появата на ревността – ясен симптом, който разкрива, че възприемаме нашия партньор като нещо, което ни принадлежи.

По този път стигаме до ситуацията да изгубим самите себе си. Неслучайно именно скъсването с интимния партньор е едно от най-болезнените, но в същото време и едно от най-трансформиращите  преживявания в нашия живот. „Когато останем сами, лице в лице с нас самите, можем да осъзнаем, че преди да го споделим с друг човек нашето щастие трябва да съществува първо в нас самите”, обобщава Рисо. Колкото и да са се опитвали да ни го втълпят, ние не сме половинки от едно цяло, които се търсят и намират. Всеки един от нас представлява едно цяло сам по себе си.

Нурия Чива: „Това, което исках от другите, бе всъщност точно това, от което сама се лишавах”

27-годишна. Живее с гаджето си. По професия социален възпитател. Мотивът за нейното укрепване на личността е депресията, в която изпада заради системно пренебрегване на своите лични нужди.

Нурия Чива. Снимка: Ел Паис семанал

„На 21 години бях в трети курс на университетската кариера, отделно работех на пълно работно време и бях ръководител и доброволка в една неправителствена организация. Опитвах се да изкарам най-добрите оценки, да съм най-добрата в работата, да бъда най-добрата дъщеря, най-доброто гадже, най-добрата приятелка. Но трескавият ми график и желанието да угодя на всички ме накараха да платя много висока цена – една сутрин просто не можах да се надигна от леглото. Станах жертва на силен пристъп на тревожност. Бях в болнични заради депресия в продължение на 10 месеца. Нямах сили, нито желание за живот. Чувствах се празна. Докато траеше моята депресия родителите ми се разведоха, баба ми почина и станах напълно зависима в емоционално отношение от тогавашния ми приятел – моята първа любов.

Тогава реших да предприема трудния път навътре в себе си с помощта на психолог. Така можах да осъзная, че всичко онова, което не намирах у себе си, го търсех в другите, че се опитвах да запълня вътрешната си празнота с хилядите неща, които вършех и така си създавах всевъзможни зависимости от останалите хора. Бях забравила самата себе си! Благодарение на безусловната подкрепа на майка ми, бившето ми гадже и няколко приятели, най-после научих своя урок – ако оставям собственото си самочувствие и себеуважение в ръцете на други хора, съм просто загубена.

Днес съм благодарна на съдбата, че ме подложи на това изпитание, тъй като благодарение на него поех по пътя на търсенето и приемането на собствената си личност и успях да порасна. Сега се опитвам да се вслушвам в самата себе си, за да си дам сама това, от което имам нужда. И с всеки изминал ден ценя все повече тези хора, макар и да се броят на пръсти, с които успявам да установя истински сърдечни отношения. Благодарна съм, че срещнах сегашния ми приятел Санти, както и на майка ми – моята велика преподавателка в училището на живота.”

След родителите и интимния партньор, други особено важни емоционални връзки са тези с най-близкия кръг от приятели. Всички обичаме да чувстваме принадлежност към някаква човешка група. Съзнанието, че можем да разчитаме на други хора, ни дава сигурност. Чуждата подкрепа ни помага във взимането на решения. Освен това изглежда, че тъгата се размива, а радостта се умножава, когато ги споделяме.

За някои хора приятелите са онези няколко човека, които наистина ни разбират и ни приемат такива, каквито сме. Има и твърдения, че тъй като приятелите се избират доброволно и съзнателно, представляват нещо като второ семейство. И въпреки това отношенията с хората, които наричаме „приятели” също могат да доведат до различни конфликти. Особено когато започнем да храним напразни очаквания, често стигаме до големи разочарования и дори се превръщаме във врагове. Неслучайно само можем да мразим това, което преди сме обичали.

При това положение, какво можем да направим, за да живеем в мир с другите? Отговорът на този въпрос е по-близо до нас, отколкото си мислим, а именно вътре в самите нас. Въпреки че ни коства много да си го признаем,

единствената истинска връзка

е тази, която имаме със самите себе си, тъй като никой друг извън нас самите не може да разбере нашата вътрешна мотивация. Това твърди, при това доста категорично,  индийският мислител Джиду Кришнамурти (1895-1986), един от най-тачените съвременни философи.

За Кришнамурти всички наши сърдечни връзки са отражение на връзката, която поддържаме със самите себе си. Според него всеки един от нас е единствената причина за собственото си щастие и нещастие. Видяно по този начин другите хора не могат нито да ни дадат нещо, нито да ни го отнемат. И всъщност никога не го и правят. Те са само отражение на това, което ние притежаваме или на това, от което се нуждаем. Не виждаме другите такива, каквито са всъщност, а такива, каквито сме ние самите – феномен, който психолозите наричат „проекция”. И точно това открива Нурия Чива, когато си дава сметка, че това, което иска другите да й дадат е точно това, което тя самата не си дава.

За Кришнамурти осъзнаването е началото на пътя към достигането на мъдростта. В неговия известен труд „Свободата. Първа и последна.” обяснява, че щастието, вътрешният мир и способността ни да служим на другите и да ги обичаме са нашите духовни крепости. Те изплуват от вътрешността ни в момента, в който успеем да се освободим от робството на ума. Иначе казано, когато сложим край на незнанието за това кои сме ние и на несъзнанието, което ни кара да не искаме да го научим. Затова и нашите отношения с другите са чудесен начин да се опознаем ние самите.

(Следва – Щастието 3: Как да приемем смъртта на близък човек)