Детайли
Публикувана на Четвъртък, 16 Април 2009 15:59
10 февруари 2009 г.
Ноам Чомски е изявен лингвист, автор и експерт по международна политика. Самир Досани го интервюира по темата за глобалната икономическа криза и нейните корени.
Самир Досани: Още в първата година на икономическа образование ни учат, че икономиката има своите подеми и спадове, така че сегашната рецесия може би не е нещо необикновено. Но този спад се оказва интересен поради две причини. Първо, дерегулацията през 80-те и 90-те направи периодите на бум изкуствено по-високи, следователно и спадът би бил по-дълбок, ако нещата не бяха изкуствено стимулирани. Второ, въпреки, че икономиката търпи разрастване от 80-те насам, за по-голямата част от работещите в САЩ доходите бяха стагнирани – докато богатите живееха добре, за по-голямата част от страната нямаше напредък. Относно настоящата ситуация, смятам, че икономическите плановици са по-склонни да се завърнат към някаква форма на кейнсианство, но може би не точно като системата на Бретън Удс (Bretton Woods), която се прилагаше в периода 1948-1971. какви са вашите мисли по въпроса?
Ноам Чомски: По принцип съм съгласен с Вашето схващане. По мое мнение рухването на системата на Бретън Удс в началото на 70-те е може би най-голямото международно събитие от 1945 до тогава, много по-значително по своите последици отколкото рухването на Съветския съюз.
Някъде от 1950 до началото на 70-те имаше период на безпрецедентен икономически ръст и егалитарен икономически растеж. Първата петилетка даде също така добри показатели, дори по-добри от последната. Това беше и период на някои ограничени, но все пак истински придобивки за населението. На практика социалните индикатори, измерителите на социалното здраве отбелязаха ръст. С покачване на ръста се покачваха и социалните индикатори както това се очаква. Много икономисти нарекоха този период златната ера на модерния капитализъм. Биха могли да го нарекат и държавен капитализъм, защото потреблението от държавата беше основния двигател за растежа и развитието.
В средата на 70-те това положение се промени. Финансовите рестрикции на Бретън Удс бяха отменени, финансите бяха освободени, появи се бум на спекулациите, голяма част от капитала бе включен във валутни спекулации и други документарни манипулации и цялостната икономика започна да бъде финансирана. Мощта на икономиката се измести от производството върху финансовите институции. От тогава за по-голяма част от населението започнаха трудни времена, в същност това е един уникален период в американската история. Няма друг такъв период, в който реалните заплати (заплатите коригирани с инфлацията) бяха за толкова дълго време стагнирани за такава широка част от населението и в който също така жизнените стандарти да бяха така дълго в застой или да търпяха спад. Ако погледнете социалните индикатори – те бележат ръст до 1975 г., от която точка те започват да спадат, до толкова, че днес сме на равнищата от 1960 г. Има ръст, но той не е егалитарен – засяга твърде малко джобове. Имаше и кратки периоди, в които това се променяше – като например по време на техническия балон – явление в последните години от управлението на Клинтън, когато нивото на заплатите се подобри, а безработицата спадна. Но като цяло това са леки промени в постоянната тенденция на стагнация и упадък за по-голяма част от населението.
Финансовите кризи се увеличиха през този период, както това бе предсказано от редица световни икономисти. Веднъж щом финансовите пазари са освободени се очаква ръст на финансовите кризи и това е, което се случи. Тези кризи експлодират в богатите страни, така че хората говорят за тях, но те се случват най-редовно по цял свят, някои от тях доста сериозни. Кризите не само зачестяват, но се и задълбочават. Всичко това е предсказано, върху това се е дискутирало и за тях има наистина явни причини.
Преди десетина години се появи една важна книга със заглавие “Глобалните финанси в риск” от двама известни икономисти – Джон Ийтуел и Ланс Тейлър. Там двамата се позоваваха на добре известният факт, че основният дефицит е присъщ на пазарите. В случая на финансовите пазари те подцениха риска. Те не взимаха под внимание систематичния риск – общата социална цена. Така например, ако ми продадете кола, аз и вие можем да имаме изгодна сделка, но ние не взимаме предвид цената, която ще се плати от обществото – замърсяване, задръствания и т.н. На полето на финансовите пазари, това означава, че рисковете се недооценяват, така се допускат повече рискове, които реално ще се случат в системата на практика. Това естествено води до катастрофи. Ако имате адекватни регулаторни механизми, вие бихте могли да предвидите и контролирате пазарния дефицит. Ако преминете към дерегулация, ще максимизирате пазарните дефицити.
Това е елементарна икономика. Двамата автори я дискутират в книгата, както това са правили и други. И това е, което се случва. Рисковете се недооценяват, следователно, поемат се повече рискове отколкото би трябвало, което рано или късно води до колапс. Никой не предвижда с точност кога, а дълбочината на колапса също се оказва изненада. Това в частност се получава поради създаването на екзотични финансови инструменти, които са дерегулирани, т.е. никой в реалност не знае кой кому какво дължи. Всичко това се разраства по едни налудничави начини. Така дълбочината на кризата е доста тежка – все още не сме достигнали нейното дъно, а архитектите на всичко това са хората, които сега проектират икономическата политика на Обама.
Дийн Бейкър – един от малкото икономисти, които провидя какво се задава, посочи, че положението е почти еднозначно с това да назначите Бин Ладен да ръководи това, което се нарича борба с тероризма. Робърт Рубин и Лорънс Съмърс – секретарите на съкровищницата на Клинтън, са сред главните архитекти на кризата. Съмърс се намеси силно, за да прекрати всякакви регулации върху деривативите и други екзотични инструменти. Рубин, неговият предшественик, беше начело в подриването на акта Глас Стигъл и всичко това е наистина доста иронично. Актът Глас Стигъл протекционираше търговските банки от рискови инвестиционни фирми, застрахователни фирми и др., което един вид целеше да защити ядрото на икономиката. Всичко това беше прекратено през 1999 г. главно под влияние на Рубин. Той мигновено напусна службата си към държавната хазна и стана директор на Ситигруп, която се възползва от пропадането на акта Глас Стигъл, като се разшири и се превърна във “финансов супермаркет”, както бе наречен. И само за да подсили иронията (или ако щете наречете я трагедия) днес Ситигруп получава най-големите данъчни субсидии в опит да бъде опазена и едва през последните седмици обяви фалита си. Тя се обръща назад в целите си, опитвайки са да протекционира търговските банки от рискови инвестиции. Рубин подаде оставка и изпадна в немилост като главен отговорник за случилото се. Но той е един от основните икономически съветници на Обама, другият е Съмърс, а протежето на Съмърс – Тим Гайтнър, е секретар на Държавната хазна.
Нищо от това не е неочаквано. Имаше много добри икономисти като да речем Дейвид Феликс – международен икономист, който пише по тези въпроси от години. А причините са известни: на пазарите има дефицит, те недооценяват социалната цена. А финансовите институции подценяват систематичния риск. Да предположим, че сте Голдман Сакс. Ако си вършите правилно работата, когато давате заем, се осигурявате, че рискът за вас е нисък. Така че, ако плащането се порвали, ще можете да го поемете. Интересува ви вашият риск, оценявате само него. Не оценявате систематичния риск, който ще еродира цялата финансова система. Това не е част от сметките ви.
Добре, това е присъщо на пазарите – там има дефицит. Робин Ханъл имаше няколко много добри статии върху тази тема напоследък в икономическите списания. Но темата сама по себе си е обект на изучаване на първокурсниците икономисти – пазарите се характеризират със своя дефицит, това е едни от дефицитите, има и много други. Те до някаква степен могат да бъдат контролирани от регулаторни мерки, но те бяха отменени от един вид религиозен фанатизъм към дефицитността на пазарите, който страдаше от липса на емпирична подкрепа и теоретична база, това се основаваше само на религиозен фанатизъм. Така, всичко това сега се срива.
Хората говорят за завръщане към кейнсианството, но това е поради систематичния отказ да се обърне внимание на това как работи икономиката. Много се говори и хленчи днес за “социализиране” на икономиката, като се “освободят под гаранция” финансовите институции. До някъде го правим, но това смразява кекса. Цялостната икономика биде социализирана откакто – всъщност винаги, но определено от Втората световна война насам. Митологията, че икономиката се базира върху предприемаческата инициатива и избора на клиента, добре е да признаем, че това до някъде е така. Например в края на търговската верига избирате едно електронно устройство, а не друго. Но съществото на икономиката до голяма степен се уповава на държавния сектор или поне явно това е така. Да вземем пример с последния икономически бум, който се случи благодарение на информационните технологии – от къде произлезе всичко това? От компютрите и интернет. Но и компютрите и интернет бяха в обхвата на държавния сектор поне в порядъка на 30 години – проучването, развитието, осигуряването им беше част от държавната система преди в крайна сметка да премине в сферата на частните предприятия, които направиха печалбата. Това не беше един мигновен преход, но в цялост картинката е такава. Подобна е картинката за цялостната икономика.
Държавният сектор е иновативен и динамичен. Това важи както за електрониката, така и за фармацевтиката и новите био технологии – основните индустрии. Идеята е, че се залага на това обществото да плати цената и да поеме рисковете и ако в крайна сметка има някаква печалба, предавате я в ръцете на частните тирани – корпорациите. Ако ще трябва да обрисувате икономиката с едно изречение – това би била същността. Ако разбира се се вгледате в детайлите, естествено картината ще стане по-сложна, но това ще е основната тема. Така че да, социализирането на риска и цената (а не печалбата) е само до някъде новост за финансовите институции, но това само се прибавя върху всичко, което се случва като цяло.
ДВОЕН СТАНДАРТ
Досани: Когато визираме картината на колапса на тези основни финансови институции добре е да си припомним, че някои от тези същите фундаментални пазарни политики вече бяха експортирани по цялото земно кълбо. По-специално, Международният валутен фонд форсира експортно-ориентирания модел на ръст в много други страни, което значи, че настоящото намаление в консумацията на САЩ ще има голямо отражение и в други страни. В същото време някои региони на света, в частност Южните региони на Южна Америка работят върху отхвърлянето на фундаменталните пазарни политики на МВФ и върху създаването на техни алтернативи. Бихте ли обсъдил международния отзвук от финансовата криза? Как се получава така, че институции отговорни за този безпорядък, като МВФ, я използват като възможност да си възвърнат репутацията на световната сцена?
Чомски: Доста стряскащо е да се отбележи, че консенсусът върху това как да се работи върху кризата в богатите страни е почти противоположен на мерките, които са решили да предприемат бедните страни при една и съща икономическа криза. Така, когато така наречените развиващи се страни се срещат с финансова криза, правилата на МВФ са: повишаване на лихвените проценти, задържане на икономическия ръст, затягане на коланите, изплащане на дълговете (на нас), приватизация и т.н. Това е точно обратното на предписваното тук. Това, което се предписва като мерки тук е: понижаване на лихвените проценти, изливане на държавни пари за стимулиране на икономиката, национализация (но в никакъв случай да не се ползва тази дума) и т.н. Така че, да – има един набор правила за слабите и друг за силните. Нищо ново.
Колкото до МВФ, тя не е независима институция. Тя до голяма степен е клон на щатската Държавна хазна – неофициално, но до голяма степен тя функционира като такава. Както точно това описва изпълнителният й директор, това е “законоприлагащ орган на кредитната общност”. Ако някой заем или инвестиция, направена от богата страна закъса, МВФ осигурява безопасността на заемодателя. Ако имахте една капиталистическа система, което разбира се богатите и техните защитници не искат, тя не би работила по този начин.
Например, да предположим, че аз ви заемам пари и на мен ми е ясно, че вие най-вероятно няма да можете да ми се издължите. Тук следователно аз искам много висока лихва, така поне да взема нея, ако вие фалирате. Тогава да предположим, в един момент вие не можете да си изплатите дълга. При една капиталистическа система това би било мой проблем. Аз съм направил рискован заем, аз съм направил от него голяма печалба и в един момент вие не може да се изплатите. Зле за мен. Това е капиталистическата система. Но това далеч не е начинът, по който работи нашата система. Ако инвеститорите направят рисковани заеми да речем на Аржентина, те взимат високите лихвени проценти и ако Аржентина не може да изплати дълга, тогава МВФ идва на ред като законоприлагащ орган на кредитната общност и казва, че народът на Аржентина трябва да изплати дълга. Ако вие не можете да си изплатите заема към мен, аз не казвам, че вашият съсед трябва да ми го плати. Но това е, което МВФ прави. МВФ казва, че народът на страната трябва да плати дълга, а той няма нищо общо с него, той най-често се дава на диктатори или на богатия елит, който го праща в Швейцария или някъде другаде, но вие приятели, бедния народ на тази страна, вие ще трябва да плащате. И да продължим, ако аз ви заема пари и вие не можете да ми се изплатите, при една капиталистическа система аз не мога да поискам от съседите да ми платят, но МВФ прави това, по-точно това прави американският данъкоплатец. Те осигуряват сигурността на заемодателите и инвеститорите. Това е радикална атака срещу капиталистическите принципи, точно както и цялостното функциониране на икономиката на базата на държавния сектор, но това не променя реториката. Всичко това остава като нещо скрито в шкафа.
Това, което казахте за Латинска Америка е абсолютно вярно. През последните няколко години страните в това обединение се опитват да се измъкнат от това неолиберално бедствие. Един от начините за това, например, беше че Аржентина просто не плати дълговете си или по-скоро ги преструктурира и изкупи част от тях обратно. Хора като президентът на Аржентина казаха “ние ще се отървем от МВФ” чрез подобен вид мерки. МВФ го загази. Той загуби капитали и заемодатели и следователно загуби възможността си да функционира като прилагащ правото за опазване на кредитната общност. Но тази криза бе повод за неговото преструктуриране и съживяване.
Вярно е също така, че страните са поощрявани към стоков износ, това е начинът на развитие, предвиден за тях. Те биха били в трудна ситуация, ако цените на тези стоки паднат. Това не е сто на сто случая, но страните от Южния анклав, които икономически се справят добре, разчитат основно на експорта на стоки и по-скоро на изходен суров материал. Това е особено вярно дори за най-преуспяващата от тях – Чили. Чилийската икономика много силно се уповава на износа на мед. Най-голямата медна компания в света е национализираната от президента Салвадор Алиенде CODELCO, която никой не се е опитал да приватизира поради факта, че тя е една истинска дойна крава. Дейността й до известна степен бе подрината и тя контролира по-малка част от износа на мед, отколкото това беше в миналото, но тя все още осигурява голяма част от данъчния приход на чилийската икономика и е голям генератор на приходи. Това е една ефективно ръководена национална компания за добив на мед. Но когато стане въпрос за износ, тук предприятието е уязвимо от спада на цените на продукта. Други чилийски производители като например такива на плодове и зеленчуци, насочили продукцията си към щатските пазари заради сезонните разлики, също споделят, че са крайно уязвими. Те не са направили икономиката зависима към износа на суров продукт. Същото може да бъде казано и за другите успяващи страни в региона. Ако погледнете рейтингите на растеж на Перу и Бразилия – те също са силно зависими от соята и експорта на други селскостопански продукти и минерали, което не е солидна база за икономиката.
Едно голямо изключение тук са Южна Корея и Тайван. Те бяха много бедни страни. В края на 50-те години Южна Корея може би бе на нивото, на което е Гана днес. Но те постигнаха развитието си, следвайки японския модел, нарушавайки всички правила на МВФ и тези, налагани от западните икономисти и развивайки се до голяма степен по начина, по който са се развили навремето Западните страни – със значителни напътствия и въвличане на държавния сектор. Така например Южна Корея изгради съществена стоманодобивна индустрия, една от най-ефективните в света, като очевидно пренебрегваше съветите на МВФ и Световната банка, която твърдеше, че всичко това е невъзможно. Но корейците постигнаха това чрез намеса на държавата, която ръководеше използването на ресурсите и ограничаваше изтичането на капитали. Изтичането на капитали може да бъде контролирано под правилата на Бретън Удс, но те бяха вдигнати през последните 30 години. В Южна Корея за участие в изтичане на капитали човек може да получи смъртна присъда. И така те изградиха една доста солидна икономика, както това направи и Тайван. Китай е отделен случай, но те също радикално пренебрегват въпросните правила (на МВФ). Как този случай завършва е една комплексна история. Но това са важни феномени в международната икономика.
ДЪРЖАВНИ ИНВЕСТИЦИИ
Досани: Смятате ли, че настоящата криза ще отвори възможност и за други страни да се обърнат към пример на Южна Корея и Тайван?
Чомски: Добре, бихте могли също да кажете – примера на САЩ. По време на основния си период на ръст – края на XIX век и началото на XX век САЩ е може би най-протекционистичната страна в света. Имахме много високи защитни бариери и те водеха до инвестиции, но частните инвестиции играеха само поддържаща роля. Вземете стоманодобивната индустрия. Андрю Карнеги построява първата корпорация-милиардер като захранва държавния сектор – чрез строеж на морски плавателни съдове и прочее – това е Карнеги великият пацифист. Най-отявленият период на икономически ръст в историята на САЩ е по времето на Втората световна война, по времето на която икономиката беше наполовина ръководена от държавата, а индустриалното производство се утрои. Този модел ни изведе от депресията, след което ние за дълго време станахме най-мощната икономика в света. След Втората световна война, основният период на икономически растеж, който вече споменах – 1948 – 1971 г., беше много широко базиран на развитието на динамичния държавен сектор.
Да вземем моята институция – Масачузетски технологичен институт (MIT), където работя от 50-те години. Пример от първа ръка. През 50-те и 60-те МТИ бе щедро финансирана от Пентагона. Имаше лаборатории, които провеждаха класифицирани военни разработки, но самият университет като цяло не е правел военни разработки. Тук се разработваше основата на модерната икономика, базирана на електрониката: компютри, интернет, микроелектроника и т.н. Всичко това се разработваше под крилото на Пентагона. IBM тук се учеха как да сменят пънч-картите с електронни компютри. Всичко стигна то момент, в който през 60-те IBM вече можеха да произведат техен компютър, но той щеше да е толкова скъп, че никой не би могъл да си го купи и така правителството ги изкупи. Фактически, снабдяването е основна форма на държавна интервенция в икономиката, за да се развие фундаменталната структура, която евентуално би довела до печалба. По тази система бяха направени много добри технически проучвания. От 70-те години до днес финансирането на МТИ мина от ръцете на Пентагона към Националния здравен институт и сродни нему правителствени институции. Защо? Защото режещото острие на икономиката минава от електрониката към биологията. Така че сега обществото ще трябва да плати цената на следващата фаза на икономиката само че чрез друга държавна институция. Да спомена, че това не е цялата история, но една важна нейна част.
Ще има преход към нови правила и рестрикции заради настоящата катастрофа и колко дълго ще могат да поддържат финансирането на банките и на финансовите институции не се знае. Ще има още инфраструктурни харчове със сигурност, защото няма значение къде в икономическия спектър се намирате, разбирате, че това е абсолютно необходимо. Ще трябва да има някои намествания в търговския дефицит, който е драматичен, имайки предвид това, че консумацията тук е по-малка, има по-голям износ и по-малко заеми.
Трябва също да се намери начин за справяне с онзи “слон в килера” – една от най-големите заплахи за американската икономика – повишаването на разходите за здравеопазване. Може да прибягнат до метода за замаскиране с имена, могат да назоват проблема като Социална осигуровка като част да подкопаят именно системата на социалното осигуряване. Но на практика Социалното осигуряване е добре сондирано и ако има някакви проблеми за фиксиране те са минимални. Но системата на Medicare е нещо огромно и нейните разходи значително се покачват и това се получава главно заради приватизацията на здравоопазващата система, която е крайно неефективна. Много скъпоструваща е, а приходите са нищожни. Цената на глава от населението в САЩ е два пъти по-висока от тази в останалите индустриализирани страни, а в САЩ тя има едни от най-слабите приходи. Основната разлика на системата в САЩ и другите страни е това, че тук системата е така дълбоко приватизирана, с огромни административни разходи, бюрократизация, разходи за наблюдение и т.н. Това положение някак си трябва да се промени, защото нарастващият му товар върху икономиката би накарал федералния бюджет да изглежда с размерите на джудже, ако настоящите тенденции продължат.
ЮЖНА АМЕРИКА
Досани: Ще отвори ли настоящата криза място за други страни да си поставят и последват по-значителни цели за развитието си?
Чомски: Е, това се случва. Един от най-вълнуващите региони на света е Южна Америка. През последните 10-ина години там се случват доста значителни и показателни движения към независимост, за пръв път от времето на испанското и португалско владичество. То включва стъпки към унифициране, което е крайно важно, а също и начало на атакуване на огромните вътрешни проблеми. Новата Банка на Юга, базирана в Каракас, която все още не е набрала скорост, но има големи перспективи и е подкрепяна също и от други страни. MERCOSUR е търговската зона на Южния конус. Съвсем наскоро, едва преди шест или осем месеца, бе основана нова интегрирана организация, наречена UNASUR – Съюз на Южноамериканските републики, който вече показва своята ефективност. Толкова ефективно, че за това изобщо не се говори в САЩ, предполага се, защото е твърде опасно.
Така че когато Щатските и традиционно управляващите елити в Боливия започнаха да се придвижват към един вид отцепнически движения в опит за саботиране на демократичните революции, които се случваха там и когато започна да загрубява, през миналия септември се състоя среща на UNASUR в Сантяго. Там бе издадено изявление в защита на избрания президент Ево Моралес, което също заклейми насилието и опитите да се срине демократичната система. Моралес благодари за подкрепата и каза, че за пръв път от 500 години Южна Америка поставя началото на това да поеме съдбата си в своите собствени ръце. Това явление е значително и толкова знаково, че дори ми се струва за това тук дори не бе направен един репортаж. До колко далече това развитие може да стигне, занимавайки си с вътрешни проблеми, а също и с проблеми на унификацията и интеграцията, ние не знаем, но че има развитие и то се случва, това е факт. Развиват се също така и така наречените отношения Юг-Юг – например, между Бразилия и Южна Африка. Това още по едни друг начин разбива монопола на САЩ и Западното господство. Китай е нов елемент на сцената. Растат търговията и инвестициите, а това също донася нови възможности на Южна Америка. Настоящата финансова криза може да предложи възможности за разрастване на този феномен, но би могло и да поеме друг обрат. Финансовата криза разбира се е болезнена, най-слабите от бедните страни могат да намалят своите възможности. Тези въпроси ще зависят от това дали масовите движения могат да поемат контрола над собствената си съдба, ако използваме тук една фраза на Моралес. Ако те съумеят да го направят, да – възможности има.
Самир Досани е сътрудник в „Международната политика на фокус“ (http://fpif.org) той е и директор на щатската мрежа за Глобална икономическа справедливост “50 Years is Enough” (“50 години стигат”) – http://www.50years.org/. Публикува в блога си http://shirinandsameer.blogspot.com.
П.С. от преводача. Завършвайки превода се сетих за един находчив рекламен борд, поставен от скоро по софийските улици. Той гласи – “Знаете ли, че йероглифът за КРИЗА и за ВЪЗМОЖНОСТ е един и същ? Ние знаем.”. Добро попадение. И въпрос на културна гледна точка.
