Човек и добре да живее навършва тридесет, тогава си задава екзистенциални въпроси, като:
„Какъв е смисълът на живота?“.
„За какво съм роден?“.
„Какво има за вечеря?“.
„Трябва ли ми брак?“.
Не ми трябва, защото живота на човек се изпълва с ненужни му дреболии, който губят изцяло времето в ненужни главоблъсканици. А и времето си е мое.
От друга страна, не бих заменил топлата и приятна компания вечерта, не бих отказал да купя дъвки на децата си.Или просто да се радвам на семейното огнище всяка вечер.
За жалост идва уйкенда, Премиершип – Бетфеар – Бира. Семейството остава на заден план и няма как да си върнеш изгубеното време с него.
Най – лошия вариант: На пикник уйкенда със семейството взимаш смартфона, проверяваш резултата, а той е три на нула за Арсенал срещу Юнайтед. Не, такъв ужас не искам да преживея.
Обаче без брак се чувства празнота, гледаш си мачовете , залагаш, живееш , обаче си се чувства празнотата.Не бих я нарекъл скука.Празнота си е.
Празнота за която нямаш време.
Жена
Косите подухваха вятъра. Вятъра бе с топъл мирис. Мирис на коси. Топлината поглъщаше косите развеяни от въздишката. Ноздрите се разтваряха, въздухът топъл ги галеше, а топлината обичаше косите ми. Косите топли. Мирис на коси.
Тя сърдита.
Той потаен.
Тя искаше в ниската трева.
Той искаше на пътеката.
Тя се втренчи.
Той увлече.
Тя желаеше.
Той стратта.
Красота
Повя луната блясъка в косата. И слънцето заплака: „Защо луната?“, вяло гонеща зората. Косата засия в очите ми, къдравата и могъща, нейна прелест – кестенява.
Като цяло останах недоволен от мача.След като изгледа човек първите 7 минути от мача би си казал:“О, Боже това би могло да е 6:0 или 7:0!!!“, а момента беше удачен.Реакциите на пресата, медиите и феновете биха могли да са десеторно по – жестоки при такъв развой на мача. От друга гледна точка, противника е Манчестер Юнайтед, и резултата е повече от задоволителен:“По дяволите, та това е 3:0 срщу Юнайтед!“. За пресата на Арсенал бих казал,че първите тридесет минути от мача бяха „тридесет минути мечта“, футболистите на Юнайтед незнаеха какво става, а тези на Арсенал просто си бяха свършили работата.Започнаха да се появяват неточности в играта на домакините, защото мача бе свършил за тях. Първите седем минути човек би казал:“Та това е ада и не кой друг да е, а „Дяволите от Юнайтед са в ада.“.“. Второто полувреме бе също интересно – пресата на Юнаитед, не довела до нищо, домакините отново си свършиха работата. Защо се чуваше публиката на Юнайтед второто полувреме? Та те бяха разгромени. Единствената причина бе, че има е харесало – пренаситени от успехи последните 10 години.
Звездите на Арсенал: Тио, Санчез, Чех – просто перфектни. В заключение бих казал:“Един обикновен Арсенал. Такъв трябва да е ВИНАГИ!“
-Не мога.
Беше мое,беше само мое. Трябваше да е мое.
-Не мога.
Тогава бе ветровито.
-Не мога.
Не знаех как.
Нямах време.
-Не мога.
Бързах, изпуснах момента.
-Не мога.
Бях нервен.Трябваше ми. Желаех го.Изпитвах вина.
–Не мога.
Целеустремен.
Копнеещ.
-Не мога.
Жадуващ.
Вярващ.
-Не мога.
А то пред мен.
На една протегната ръка.
-Не мога.
Искрен.
Борбен.
-Не мога.
-Не мога.
-Не мога
Умора в нозете.
Сажди в очите.
Стена.
Загледан, опитващ се да разбере:
„Аз, защо аз?“
Стена.
Спомен – отчаяние.
Стена.
Висока.
Търсеше цепнатина между тухлите.
Стена.
„Ако прокопая тунел?“
„Нямах лопата.“
Стена.
„Защо, защо никой не ми каза?“
Стена.
Идея – врата.
Радостно се заоглежда…
Стена.
„Не,не.“
„Не,не,не.“
Стена.
„Не, коминочистач не!“
Съсредоточен в погледа му.
Опитах се да съм нетърпелив.
Съсредоточен в погледа ми.
Стремеше се да е спокоен.
Слънцето изгря.
Точно зад него.
Опитах се да съм спокоен.
Беше спокоен.
Започнах да чувствам дишането му.
Беше нервно.
Тръгнахме.
Слънцето бе червеникаво-обикновено.
Планината бе спокойна.
Нямаше вятър.
Пътеката пуста.
Аз спокоен.
Надежда.
Вълна.
Страст.
Вълна.
„Не, морето не ни искаше!“.
