5 май 2010 – продължение
След като разгледахме красивия Мемориален комплекс на Ататюрк, около 13 часа цялата група се събра на паркинга пред Парка на Мира и отново сме готови за път. Крайната цел за днес ще бъде сърцето на централен Анадол – Кападокия. Трябва да пристигнем в хотела в град Юргюп около 19 часа, но преди това ще направим посещения на още три туристически обекта. Днес ще разкажа за първия от тях – Соленото езеро Туз.
Насочваме се на юг по широките булеварди на Анкара. Градът, както казах по рано, е огромен. Представлява разкривен правоъгълник със страни около 50 km. Но движението тук е свободно. Няма никакви задръствания и скоро сме в крайните жилищни квартали с интензивното ново строителство за които споменах преди.
Излизаме на широк четири лентов път – тип магистрала и скоро попадаме в огромно равно пространство Отпаднаха всякакви опасение за състоянието на пътищата в Турция.
Те са просто казано перфектни. „Магистралата“ по която пътуваме я поставям в кавички, защото юридически не се води магистрала, тъй като не е оградена от двете страни с мрежести заграждения и пресичанията с останалите пътища става на едно ниво, но по качество с нищо не отстъпва на европейските пътища.
От време на време минаваме през малки или по-големи селища, където има много светофари, но това не намалява удоволствието от пътуването.
От страни на пътя има малки кътчета за отдих и … много бензиностанции. Сега е момента да кажа, че горивата в Турзия са доста по-скъпи отколкото в България. Бензинът е от порядъка на 3,70 турски лири, което е точно толкова и към българския лев. Дизелът е по-евтин – около 3,15 т.лири.
Движението е умерено, но забелязахме, че непрекъснато срещу нас се движеха тирове превозващи всякакви зеленчуци (лук, пресни картофи и всякакви други неща натоварени в щайги и касетки). Леките автомобили бяха рядкост, но имаше и много туристически автобуси в двете посоки.
След около час пътуване на юг по обширното централно Анадолско плато, достигаме до разклонението за град Коня, а десетина минути след това пред очите ни се разкрива огромното водно огледало на Соленото езеро Туз.
Гледката е впечатляваща. Висотомера на GPS показва 905 m над морското равнище. Около нас е пълна зеленина. Огромни пространства с житни култури. Дървета почти няма, но всичко е засято. Дори се учудвахме, че на такава височина се отглеждат зърнени култури. И в това равно пространство се разпростира езеро!
Пътуваме известно време почти до брега на езерото. Водата е спокойна и няма никакви вълни. Интересно явление беше това, че цветът на водата е бледо розов, а брегът е побелял от кристализирала сол.
Спираме на една туристическа отбивка на самия бряг на езерото, където туристите правят задължителната фото пауза за да се насладят на красивите гледки на езерото и … да си потопят краката в солената вода. Казват, че водата е много лечебна и е грях, човек дошъл тук да не се възползва от възможността да си потопи краката за да се отърве от досадните гъбички между пръстите. Това си е една от туристическите атракции на това езеро.
Ето и малко географски данни за Езерото Туз (на турски: Tuz Golu, което означава Солено Езеро). Намира се в централната част на Анадолското плато. Има дължина около 80 km и ширина около 50 km. Площта на езерото при най-голямо водно огледало е над 1600 km2 .Надморската височина е 905 m. Езерото е безотточно, т.е от него не излиза нито една река, но има множество притоци.
Езерото е второто по големина в Турция, след езеро Ван. Въпреки своята голяма площ, езерото е може би най-плиткото езеро в света. Най-голямата дълбочина е не-повече от един-два метра, но средната дълбочина е само 60 cm. Буквално казано – „Езерото може да се прегази открай до край без помощта на лодка. Езерото Туз е най-соленото езеро в света, като е съставено от многосолев физиологичен разтвор предимно натриев хлорид. Процентното съдържание на сол при пълноводие е над 37%. Това е много повече от солеността на Мъртво море и Salt Lake в САЩ. През лятото, по-голямата част от водата му пресъхва и се превръща в огромно равно бяло солено поле с дебелина на солта над 30 см.
През зимата, част от солта се разтваря отново в прясната вода, която попада в езерото чрез валежи от дъжд и сняг. Тогава езерото отново прилича на „езеро“. Днес то все още имаше „много“ вода, но ето така изглежда то, когато е сухо. (снимката е от интернет).
В езерото има три големи солници, които произвеждат над 70% от солта, консумирана в Турция. Основната дейност в района около езеро е свързана с преработката и рафинирането на сол.
В тази горчиво солена вода няма никакъв живот, нито растителност, нито риба, нито дори комари. В определени периоди от годината тук пребивават за кратко време розови фламинго, които отпочивали по някои от малките острови навътре в езерото. Колкото и странно да изглежда, селяните в миналото са използвали водите на езерото за напояване, с което са нанесли непоправими щети на плодородната земя около езерото. Въпреки усилията сега да се облагородят тези земи, почвата е прекалено наситена със соли и ще са необходими стотици години за да се възвърне първоначалната плодородност. За щастие тези повредени земи за сравнително малко в сравнение с огромните равнинни пространства на Анадолското плато.
Правим си множество снимки за спомен. Тук съм показал малка част от тях с цел всички участници в групата да могат да си ги изтеглят.
