Трамваят е градско возило, което се движи с електричество по релси. Понякога се употребява метафорично за различни цели в поезията, политическата пропаганда, криминалните сводки – и къде ли още не…
Спомням се как преди няколко години ведомството на тогавашния министър на МВР – Румен Петков, арестува двама младежи от организацията „23 септември“, щото били лепили връз синагогата афиши „Не на чуждите бази в България!“… Пък видните (тогава атакисти) Стела Банкова и Петър Берон се застъпваха за тях и ходиха
да ги откачат „от трамвая“…
Под чужди бази се имаше предвид, разбира се, такива на САЩ и НАТО… Организацията на младежите носи име, взето от датата на Септемврийското въстание през 1923. Въстанието беше оглавявано от Георги Димитров и Васил Коларов, хора, първо, на Коминтерна, после – главно на Москва в България. То бе удавено в кръв, а Гео Милев написа за него грандиозната поема „Септември“…
Младежи от същата организация – „23 септември“, бяха нападнати (в трамвая – sic) оня ден, догдето се возели, за да отидат и да подкрепят демонстрация в защита на правата на имигрантите у нас в Бусманци. Защита, както изглежда, благородна като дело и мотиви. Според тях ги атакували с пръти и боксове членове на „Национална съпротива“, определяни от първите като неонацисти.
И тези младежи, и онези младежи са видимо силно мотивирани политически. Тя, политиката, открай време обича трамваите, макар да влиза в тях по различен начин.
Спомням си увереното и кинематографично ватманство на Сергей Станишев и Стефан Данаилов в един предизборен клип, вярно – признат сетне като не твърде сполучлив.
Има различни трамваи. Един е, примерно, Трамваят на статуквото, друг – Трамваят на бунта. Трети – Трамваят на хулиганството. Засега на спирката ни не идва само Трамваят на просперитета, той по тия ширини вечно закъснява. А и да дойде, идва за малцина. Макар че едва ли е трамвай, по-скоро двигател с вътрешно горене го задвижва него.
На мен ми е чудно не че стават такива неща като случката в трамвай 20, а че са сравнително редки у нас. По света не са. С това не искам да кажа, че светът в случая ни е изпреварил и трябва да наваксваме. Хулиганството все си е хулиганство,
дори дегизирано в идеи
Казвам само, че радикализмът, повече имитационен, отколкото спонтанен, навестява и нас. Той обича младежите. Те също го обикват; с по-особена страст това става, когато перспективите са стеснени от нещо – я от икономическа криза, я от политическа нищета, я от собствена неуравновесеност и обида… Я от всичко заедно.
Нека отворя една скоба и предварително се извиня. Не обичам, когато медия хвали себе си или списувател изтъква собствена прозорливост и автоцитатничи. Но взеха да ми се случват странни прогностични изненади. Чудя се що значи то. Едната беше, когато „Наглите“ (тогава не се знаеше, че са „Нагли“) отвлякоха Ангел Бончев и жена му. Умувах в писание къде ли инвестират похитителите измъкнатите пари и иронизирах, че едва ли ги дават за благотворителност. Две седмици след това Ангел Бончев под натиск от бандитите дари шестцифрена сума тъкмо за благотворителност, на фондация „Утре за всеки“. (Дали не бяха чели? А тази сума, дадена с благородна цел чрез отрязан пръст и похитена жена, май вече се харчи от фондацията. То редно ли е?) Преди няколко години пък написах статията „Контейнер с бъдещи изненади“, в която умувах, че сред „лишената от политическа идентичност маса ще се кондензират и малки, маргинални, херметизирани в себе си групи. Те няма да си харесат нищо в официалния политически МОЛ. И ще бръкнат за друга стока в забранения склад.“
Допусках, че ще ги завладеят най-различни идеологически обсесии – възможно модифициран Бакунин, възможно романтизирано дуче, или възможно някое балканизирано сендеро луминосо с чести фишеци, звън на витрини и не дай боже – трупове на ненавистни душмани (и случайни невинни.)
Трамваят на тези колективи вече бръмчи и дрънчи. Дано не се окажем в него по време на идеологическата им дискусия с опоненти.
„Заблудилият се трамвай“ – такова стихотворение написа поетът Николай Гумильов, съпруг на Анна Ахматова, около Октомврийската революция в Русия пред 1917 г. Преведох го за книгата с избрани произведения от поета на български. Звучи отчасти така:
„Сред времената и световете
бе той препуснал – тайфун без край.
Спрете ватмане, ей, ватмане, спрете,
спрете веднага този трамвай!“
Гумильов скоро след революцията го разстрелва ЧК; все пак освен известен поет е и офицер, горд носител на два георгиевски кръста за храброст.
Но
полуделият му и заблуден трамвай си лети
из небето и политическите практики на света. В него се качват общества, където за разума и хармонията няма места.
Казано другояче, трамваят полудява, когато силните не са умни, умните не са честни, богатите не са нито едното, нито другото, а на бедните им писва да са жертви.
