Древногръцки митКойто е ходил в храма на Херакъл в Крит, не може да не е посетил и Кносос, където един старец водач го превежда през коридори и проходи, между срутени камъни и полски цветя, обяснявайки с монотонен глас:- Тук е била спалнята на Минос…, тук неговият трон…, тук голямата зала за гости…, тук артелната…Разбира се, дворецът на великия Минос сега е много разрушен. Никоя стена няма стария си покрив и малко стени стоят още прави, а много от тях се разпознават само по своята основа. Но въпреки всичко, което е запазено, човек може да си представи приблизително размера на двореца, който ще е бил просторен и много богат. Той е бил двукатен и имал голямо подземие, за което казват, че било прочутият Лабиринт, където е живял Минотавърът, чудовището с глава на бик.В древността дворецът в Кносос бил много общоизвестен и всички се възхищавали на атинянина Дедал, който го построил.Минос се любувал на своето жилище, минавал от една зала в друга, гледал пъстрите стенописи, статуите, колоните и сърцето му се изпълвало с гордост. Той казвал:- Няма по света друг дворец като този!И когато един ден Дедал пожелал да се върне в отечеството си, царят го повикал и казал:- Ако си отидеш, трябва първо да ми дадеш дума, че никога няма да построиш по-красив или подобен на моя дворец.Но Дедал обичал своето изкуство.- Не мога да не се трудя, докато имам сили – казал той на царя. Разсърдил се тогава царят и го задържал насила в Кносос, заедно със сина му Икар, за когото казвали, че щял да стане по-голям майстор дори и от баща си.Въпреки охолния живот Дедал обаче копнеел за своята свобода и ден и нощ работел, за да се върне в Атина.Един ден повикал Икар в работилницата си и му показал последната си творба, последното си изобретение: два чифта големи крила, като на птица.- Виждаш ли ги? – му казал той. – Те ще ни върнат в отечеството. Донесъл му единия чифт и докато го прикрепвал към раменете му с восък, го научил как да си служи с крилата.- Да се издигаш с вятъра и да се спускаш с вятъра, като птиците – му казал той. – И да не летиш много нависоко, да не би слънцето да стопи восъка, нито много ниско, да не би пяната на морето да измокри крилата. Да летиш спокойно и равномерно, като дива патица. Тръгни сега и помни думите ми! Аз ида след тебе.Бързо и пъргаво литнал Икар и се вдигнал високо в небето.- Станахме птици! – извикал той на баща си, който го следвал по-бавно. – Можем да правим каквото си искаме.- Спокойно и равномерно! – съветвал старецът.Но Икар само се смеел. Забавлявайки се, той се издигал и спускал във въздуха и викал:- Я виж как се развълнува и разпени морето. Завижда на крилата ни!Той слязъл ниско до вълните и после като светкавица се стрелнал със смях във висините.- Светът е наш! – извикал той на баща си.Но Дедал неспокоен го следял непрестанно с поглед.Внезапно се чул гласът му:- Икаре, върни се назад!Бащата видял видял, че се изкачва като орел към слънцето, и го обзел страх. С разтуптяно сърце и скрита гордост Дедал гледал сина си как се катери нагоре, но сърцето му се свило от страшно предчувствие.- Какво безумие! – си мислел той.Икар едва се виждал, бил като малка черна точица, отиваща все към слънцето. Внезапно започнал да се снижава и да се уголемява пред бащините очи.Ставал все по-голям и по-голям…И Дедал надал сърцераздирателен вик. Синът му падал! Крилете били вече безполезни!Икар паднал във вълните, които за миг го покрили. Дълго летял Дедал, но не откривал тялото на сина си. Най-после океанидите, морските нимфи, се смилили над нещастния баща и изнесли тялото на Икар от морските дълбини. Поставили го върху една вълна.Дедал прегърнал тялото на сина си и го изнесъл на сушата. Погребал чедото си до морето, за да го приспиват и люлеят морските вълни.Последното си творение хвърлил в дълбините. Оттогава никой не го видял повече.
