В Европейския съюз, страните-кандидатки за членство и потенциалните кандидати в Западните Балкани, живеят между 10 и 12 милиона роми. Дори само броят им привлича вниманието и би трябвало да държи проблема с „ромското включване” в центъра на вниманието на политиците. Това обаче не се случва, дори и в условията на шумни скандали като показното експулсиране на български и румънски роми от Франция. Защо?
Една лична история
Когато бях дете, в провинциалните училища българчетата и циганчетата, както ги наричахме тогава, учехме заедно. В първи клас имахме по десетина циганчета в класа, но постепенно отпадаха, като само най-упоритите се преборваха до 8 клас. Учителите бяха длъжни да докладват на директора за отсъстващите ромски деца, както и за българчетата впрочем, и ходеха на домашни посещения, за да проверяват условията на живот на децата и да убеждават по-инатливите родитили в ползата от образованието.
И е факт, че без безплатно топло мляко и закуски, циганчетата идваха сравнително редовно на училище и се научаваха да четат и горе-долу да пишат. И всички, без изключения, говореха гладко бългаски (наскоро разбрах, че в България съществуват т.нар. помощни учители, които превеждат уроците от български съответно на турски или ромски).
Спомням си една чистачка в училището ни – леля Филина. Едва години по-късно разбрах, че тази мила, възпитана и извънредно трудолюбива жена е циганка, което не промени топлото ми отношение към нея. Но това беше времето на зрелия социализъм, когато милицията наистина пазеше, ако не от друго, от прояви на неуважение към закона, когато повечето цигани работеха, а кражбите бяха изключение. И го казвам не според натъкмена официална статистика, а според спомените на хора, които сега трудно опазват къщите, нивите и животните си от ромските набези.
Разказвам това, за да кажа, че „ромите” не са просто абстрактен социален проблем или проект, а реални човешки същества. Те не подлежат на генерализиране, както и всички останали хора, от типа на „ромите са мързеливи”, „ромите са крадци” или „ромите са измамници” – това може и да ви се струва банално, но ако гледате репортажите по телевизиите и заглавията във вестниците, ще разберете, че има нужда от непрекъснато напомняне.
И не на последно място, разказвам това, защото смятам, че проблемът с ромите е пряко свързан с генералния проблем на новодемократизираната ни държава – липсата на уважение към закона и спазване на правовия ред. Защото, съгласете се, как един циганин с многолюдно семейство ще се спре пред кражбата на кабел, при положение, че вижда мащабното разграбване на държавата на всички нива, което не само, че не се наказва, а се възнаграждава с демонстративно висок жизнен стандарт.
Френската връзка
Конкретният повод „ромският въпрос” да бъде повдигнат на европейско ниво е експулсирането на неколцина български и румънски роми от Франция. Нещо повече: Париж дори предупреди, че това може да доведе до проблеми с влизането на Румъния (България не беше спомената, вероятно на принципа „Удрям те дъще, сещай се снахо”) в Шенгенското пространство. Франция поиска Европейската комисия (ЕК) да се намеси в решаването на проблема на европейско ниво, а Брюксел от своя страна прави проверка доколко законосъобразни са действията на Париж спрямо ромите.
Защото, както каза комисарят по правосъдието, фундаменталните права и гражданството Вивиан Рединг, „Ясно е, че тези, които нарушават закона, трябва да понесат последиците. Ясно е също така, че никой не може да бъде експулсиран само защото е ром”.
Всъщност, едва тази пролет Европейската комисия публикува за първи път политически документ, посветен изцяло на ромите: съобщение относно социалната и икономическа интеграция на ромите в Европа. Проблемът обаче, е прерогатив на националните правителства, които могат да използват за ромското включване европейско финансиране в рамките на Европейския социален фонд (ЕСФ), Европейския фонд за регионално развитие, Европейския селскостопански фонд за развитие на селските райони. Отделно ЕС съфинансира проекти в областта на образованието, заетостта, микрофинансирането и равните възможности на ромите.
По данни на ЕСФ за периода 2007-2013 година 12 страни-членки работят по оперативни програми, насочени към ромите (България, Чехия, Испания, Финландия, Гърция, Унгария, Ирландия, Италия, Полша, Румъния, Словакия и Словения). Общият бюджет, разпределен за целта е 17 и половина милиарда евро. Сумата е близо една трета от всички средства, които тези държави получават от ЕСФ, а в Румъния и Унгария ромите са получатели на повече от половината от планираните средства от социалния фонд. Чехия, Полша, Румъния, Словакия и Испания са предвидили €172 милиона единствено за проблемите на ромите. Въпросът е, какъв е резултатът от тези средства. Всички помним историите за новопостроени къщи с европейски пари, които останаха без паркет и дограма, нацепени за подпалки от ромските новодомци. Важното е, че парите са „усвоени”.
Българските власти
се възползваха от официалните си летни отпуски, за да неглижират проблема. А не биваше, по две причини. Първо, това е възможност България сама да инициира дискусия по въпроса, да поиска по-ясен ангажимент на европейско ниво и от останалите страни-членки; да извади от нафталина програмите за ромското включване, по които от години се харчат пари, но без видим резултат и да признае вината за това на политическата класа в последните 20 години. Защото неинтегрираните уязвими роми, както изобщо всяко малцинство, са идеален, евтин и добре организиран ресурс от гласоподавател, от който са се възползвали повечето партии, за да стигнат, ако не до властта, поне до парламента.
Второ, ромите имат български паспорти и всяко ограничение на придвижването им, което не би могло да бъде по етнически признак, ще се отрази неминуемо на правата на всички български граждани. България е последната страна, която има нужда от засилване на гласовете за връщане (дори и частично) на граничния контрол, за по-строги мерки срещу имиграцията и ограничаване правото на придвижване, които вече се чуват от много европейски столици.
Франция, както и други страни, имат притеснения от загубата на толкова важен инструмент за управление на сигурността, какъвто е граничният контрол, коментира за euinside политологът Владимир Шопов. „Освен част от вътрешната политика, проблемът с ромите е и послание в тази посока и той съвсем ясно бе обвързан не просто с темата за интеграция, а с инструментариума на управление на миграцията. Това за мен е знак, че тази тема ще има външнополитическо продължение точно по посока Шенген и евентуалното членство на Румъния, но и България. В същото време ми се струва, че реалистичният сценарий е по-скоро забавяне на това членство, а не отлагане за неопределено бъдеще.”
Още повече, че както стана ясно, ЕС не само, че не е готов да обсъжда премахване на българския мониторингов механизъм в областта правосъдие и вътрешен ред, но е склонен да обмисли вариант за въвеждане на подобен механизъм на европейско ниво. Според г-н Шопов, тези идеи са все още много условни, на ранен етап и за тях няма консенсус. Ясно е също, че по отношение на Шенгенската система като цяло няма път назад и не може да се очаква някакво движение в подобна посока.
„Но повечето стари членки на Шенген имат известно съжаление, че вече не разполагат с инструмента на постоянния граничен контрол по своите граници. Затова, както и други отношения, влизането в „най-тесните” кръгове на интеграция ще става все по-трудно и при много твърди гаранции, че изнасянето на външната граница не застрашава по нов начин тяхната сигурност. Това е големият въпрос пред България: дали, извън проверките по Шенген, те имат тази увереност. При продължаващото съществуване на СВМ не виждам как те могат да я имат.”
Ако подобни дебати просто си търсят повод, България не бива да допуска да се превръща в такъв. „Българската липса на реална позиция е изцяло в жанра „тактическо мълчание с надежда за стратегическа придобивка” (влизане в Шенген). Проблемът е, че ние твърде често намираме причина да мълчим в очакване на най-различни придобивки. От тази нагласа е вече време да започнем да излизаме”, смята Владимир Шопов.
Всичко това отново ни връща към тезата, че проблемът с интеграцията на ромите във всичките му аспекти – образователен, социален, икономически и политически, е част от големия проблем за отсъстващата държава. Държавата е безсилна да накара или да стимулира циганчетата да учат, родителите им да работят и да спазват законите. Но държавата е безсилна да направи това и с много други хора, независимо дали са цигани, българи или турци. Държавата предпочита да плаща социални помощи или да се преструва, че не вижда крадците на кабели, вместо да хвърли камък в блатото и да се изпръска.
Което означава само едно – все по-голяма група от населението ще бъде необразована, бедна, социално изключена и икономически обременяваща за бързо топящата се група на образованите работещи хора. Които рано или късно ще емигрират, може би във Франция, която няма да ги репатрира, защото не са роми. Те ще си стоят в България, в Румъния, в другите балкански страни, където няма да смущават рейтинга на френския президент. Както и на българските политици, впрочем, защото поне изборите ще са евтини.
