Студено е. Скучният ден си отива бавно. Отровният смог от пушеците на комините и изгорелите автомобилни газове полепва по гъстите облаци и придава на небето призрачен сиволилав, оловен оттенък. Мизерните остатъци повехнала дневна светлина се топят в настъпващия мрак. Влажната вечер ги убива безмилостно. Лепкава, тежка мъгла пълзи между панелните блокове. Бавно и сигурно разяжда декемврийския сняг. Улиците се задушават от калната пихтиеста киша. От Витоша духа онзи режещ вятър, който прониква безцеремонно през дрехите и кожата, за да смрази кръвта.
Нощта прегръща със смразяващите си обятия студентски град. Градът, който никога не спи – изнасилен, анемичен сомнамбул, припаднал в покрайнините на София. Представете си около шейсет панелни блока, строени по времето на комунизма – грозни отломки дефектирали в калта без никаква естетика. Снабден е със собствена поликлиника, полицейски участък, пощенска система и мрежа за пласиране на наркотици. Тъжните монументи на един неуспешен социален експеримент са построени за студентите на университетите в София, деца заболели от синдрома на „отвързаното куче“ – болест, предавана по полов, никотинов, ферментирал и синтетичен път. Отегчени да играят ролята на примерни ученици, уморени да бъдат синове и дъщери някъде в далечната провинция, откриват красотата на нощния живот. Новородени вампири, поглъщащи ароматната глътка кръв на първата жертва. Раждат се за свободата, за онова, което всеки иска да вземе от нея на двайсет години. Чупят катинарите и отварят вратата на насъбраната първична агресия. Така самите те еволюират в сомнамбули, престават да спят. Бият се, пият, експериментират със синтетика, разреждат чисти емоции с безалкохолни сволоч лайна и консумират от това до припадък.
Студентски град разбива илюзиите на мечтателите. Превръща някои в романтични реалисти – онези, късметлиите. Други обладава грубо, а после захвърля мъртвите им духове в канавките на живота. Но той е добър приятел, истински и откровен. Не се опитва да крие деградацията, болката и обезобразения лик на обществото. Това го правят родителите. Студентски град показва дъното и има таланта да възпитава правилния поглед, улавящ първичната красота. Дали всички имат очи за това? Дали всички имат правилните емоции…
Обстановката в панелките е меко казано колоритна. Teenspotting, grungespotting, fuckspotting. Смърдящи стаи, напукани коридори, древни асансьори – изрисувани от незнайни творци, изпотрошени от безпаметни алкохолици, съсипани от амортизацията на времето. Чудесен декор, за да се усамотиш с бутилка водка и да си пръснеш черепа, както всеки депресиран позьор. Или пък да откриеш твоя смисъл в цялото животинско безсмислие.
прочети прозата тук >>>
