Нашата интелектуална кооперация по принцип винаги се е интересувала от развитието както на художествената литература, така и на белетристиката, поради която причина седнахме и измислихме да праснем една нова рубрика, която ще се занимава ексклузивно с тънкото изкуство на наратива, демек ще пишем за разни алкохолни свинщини с цел който го чете това да се влюби в нас и да ни изпрати пари. Даже смятаме да внедрим тънка рубрика, в която на хората ще се дава шанс да изпратят своите собствени преживелици и при генерирането на достатъчно мъжеточки да им се изпраща по пощата мой рамкиран портрет с подпис THE LAD.
В нашето първо издание хептен не ми скимва за какво да пиша, поради която причина просто избирам най-скорошната алкохолно-авантюристична проява на тая интелектуална кооперация, за която се каним да пишем от сто години, като даже и Бързев щеше да се включи, но само при условие, че не е лайно, а пък Бързев си е лайно и поради тая причина няма да се включи.
Значи предисторията е следната: Янка Партизанка е бивша моя съученичка, влюбена в алкохолния авантюризъм, и поради тази причина реши да изгони родителите си от къщата и да покани един куп тъпаци да й акомпанираме в поредната агро-лесо-мелиоративна проява. Ние смело се съгласихме, поканихме още един човек, за да има кой да ни закара (а не защото го обичаме, едни джанти човек не правят, Дамянов), купихме си ракия, мента и бира от бутиков супермаркет в центъра на Варна и, надули на максимум хитовете на „Генгста Генгста“ и изцяло в стил Владиславово върсъс Центъра се юрнахме по черните пътечки с цел да достигнем до алкохолния пункт на вечерта. По пътя разговаряхме с Янка Партизанка 74 пъти, тъй като тя ни даде абсолютно погрешни инструкции по въпроса къде живее, може би защото вече съжаляваше, че ни е поканила. Един час и двадесет и три обиколки на елитния варненски квартал „Траката“ по-късно аз установих, че часът е десет, а пък аз още не съм пиян, и изпаднах в депресия, която се изразяваше в опити да комуникирам с всички представители на човешкия род с различни вариации на фразата „Да му еба майката“. Така например:
– Кво става, Говньо? – Аве ебало си майката. – Що бе, кво има? – Еба ли му майката. – Нещо май ти има… – Ей да му еба майката, то си ебало майката, да еба…
В това си състояние пристигнахме успешно и у Янка Калпазанка, която ни въдвори във вече разцъфващата алкохолна атмосфера на събирането. Ние седнахме да си изпием бирата за застройка и да гледаме поканените представители на женския пол и да се възхищаваме на техните пищни форми. Аз също така обявих, че нося ракия, което донесе една особена усмивка върху лицето на там срещнатия ни алкохолен ятак доцент Николов, с който се заехме все пак по-чевръсто да опразним бирените запаси, понеже не е удобно човек да пие ракия, докато все още има бира. През това време разговарях и с добрата си приятелка Адриана, на която казах, че изглежда учудващо грозна, а тя ми каза, че съм дебел. По този начин и двамата изразяваме любовта помежду си.
Бирата неминуемо свърши, с което започна и тържествената част от празненствата, в която ние се заехме да пием ракия, която аз разреждах с едно ненадейно открито полупразно шише шуменско, а доцент Николов не разреждаше изобщо, понеже си е втълпил абсурдната идея, че ако разреждаш бира с ракия ще се напиеш повече. Това е напълно невярно като сведение, което се потвърждава и от факта, че пет минути по-късно аз вече имах желание да слушам песни на орк. Кристали и да играя хоро.
На двора се запознах с момичето, което съм решил на даден етап от живота си да направя своя благоверна съпруга. За съжаление не мога да си спомня как се казва или как изглежда, но каза някои много умни неща за живота, сред които че е от Пазарджик и че може да изпие едно шише водка без да се напие. След това разказа и как с Янка Калпазанка в София изпили три бири и двадесет шота текила преди изпит, което намерих за достойно изказване. Каза и че се казва Ана, което в началото на този абзац все още не си спомнях, понеже са ми го казвали само 13 пъти от как стана тая работа. Говорихме за нещата от живота, като например разликата между алкохолика и пияница, безспорните вкусови качества на шкембе чорбата, може би единствения й недостатък – че не е любител на ракията, и други такива дребни теми. Аз й разказах колко съм интелигентен и колко много умея да пия, като като доказателство приложих изключителната си физическа красота, след което тя по необяснима за мен причина си замина. За съжаление се влюбих силно чак на сутринта, за което ще стане дума по-късно. Само ще отбележа, че с удоволствие бих я внедрил в Клуб 20 ако все пак отново я видя на светлина (единствената ни среща от тогава беше в една дискотека, в която осветлението беше силно недостатъчно, за да постигне същата млада дама легендарен мастурбационен статут.
Логично и с течение на алкохола аз преминах от състоянието „най-красивия“ в състояние „най-силния“, което стана в следствие на интересен обрат на събитията. Значително обременен от акумулиралото се в пикочния ми мехур количество бира, помолих Янка Калпазанка учтиво да ми позволи да уринирам в двора й, тъй като по принцип считам ползването на тоалетна по малка нужда за неестетично и нежелателно, да не говорим, че е нехигиенично. Позволение разбира се получих и с горд свински тръст се насочих към близкия храст, където аха-аха да се облекча и бях грабнат за ръката от интересен индивид. Интересният индивид беше висок, с розова риза, разкопчана по прекрасен начин до пъпа, за да разкрие неокосмените му поради ненавестилия гу пубертет меса, носеше очила и освен това имаше пъпка и оранжева кърпа, която беше увил около косата си. Друг негов отличителен белег беше интересния говорен дефект. Той каза:
– Ти к…к…ко прайш т…т…тука ве? Ти ли си я поддържал тая градина, така ще си пикаеш у…у…увас на село. – така той силно ме опечали и въпреки призивите ми, че действам с домакинска благословия ме отпрати към тоалетната
Насторението ми в тоалетната беше минорно, тъй като винаги съм мислел, че тоалетните чинии служат, за да се повръща в тях и че с пикането десакрализирам своята свята мисия да се напия на всички континенти. С цел успокоение изпих една чаша ракия с две чаши бира и отново се озовах на двора, където същият младеж стоеше и ме осведоми, че ако още веднъж се изпикая в храстите ще ме набие. Това сведение ми се стори колкото интересно, толкова и невярно, и се ориентирах в друга посока. Скоро се появи и той и отново започнахме разговор по същия въпрос, като този път аз бях откровено нагнетен след като бях пернат по добре окосмената брата със закачливото съобщение, че щели да ме набият ако пикая по двора. Аз с огромно удоволствие информирах своя нов смъртен враг, че ползва ситуацията, за да избива комплекси и да демонстрира до колко е мъж, като освен това добавих, че той е последният, който може да ми каже къде да пикая. Последва любимата батална сцена, в която двама младежи с вече разискваната психика „пинчер зад блиндирана врата“ се гледахме любовно, докато Янка Калпазанка се мъчеше да смени темата отчаяно и да наруши нашият зрителен контакт. Очевидно моят розов опонент очакваше при вида на четирите му очи да се свия в ъгълна и да започна жално да плача, молейки за прошка, но той не е запознат с режима „безсмъртие“ на The Lad, поради която и причина след около минута тежко мълчание профъфли:
– М…м…много н…н…нервно пушиш май, а?
Това сепна и мен, и Янка Партизанка, поради което се отдадохме на светски разговор от друго естество, а момчето си отиде завинаги от живота ми. В последствие разбрах, че се казвал Иво и че бил свестен. Пих още две чаши ракия, като между гълтоците разхлаждах устни с „Шуменско“. Поради тази и причина не си спомням конкретно хронологическата поредност на по-нататъшните ситуации, освен че в един момент доцент Николов дойде, за да говорим за живота. Поговорихме за живота, без да се слушаме взаимно, като аз казах, че съм простак, а доцент Николов имплицитно се съгласи, след което отиде да полегне, докато аз се освежих с още една бира, похвалих се на непознати хора за изключителното си геройство в инцидента с човека с розовата тениска и фереджето, след което се унесох в ритмите на звучния кючек, носещ се от вътрешната част на хасиендата на Янка.
Бях събуден след неуточнено време от Бързев, който със сериозен поглед ми каза да го последвам. Аз май не го последвах добре или пък съм го последвал по-рано, понеже някъде в този период повърнах в тоалетната, което ми донесе чувство на необикновен триумф. Бяха само няколко хапчици, но от сърце. Последвайки Бързев, до колкото си спомням, се озовах пред някаква врата, където той и Янка ме посъветваха да започна да изпълнявам песни на Нюкясъл Юнайтед. Вече поотморил, аз се заинтересувах, преди да започна тенорно да възхвалявам сексуалния интеркурс на Рой Кийн с кучето му и божествения статут на Алън Шиърър, заради какво точно е този интерес към моето песнопойно творчество. Оказа се, че зад същата врата двама се онождали, та от мен се очаквало да прекратя тази им дейност с медения си гласец. Уплашен, че това рязко ще намали мъжеточките ми, категорично отказах и се върнах да разкажа на някого колко интересен човек съм, като не си спомням дали го направих или си тръгнах.
Спомням си че Яна, къде от възмущение, къде от чиста скука, хвърли едно шише водка и счупи две плочки, но това е маловажно, тъй като никой не умря, а и би останало маловажно при всички други условия, освен ако бях умрял аз, когато щеше да е съществено важно.
Тръгнахме си с Бързев и доцент Николов, който в последствие се върнал и танцувал много, но това аз разбрах чак на другия ден. Возеше ни средно пиян шофьор, който удиви всички с умелото си каране и заслужи аплодисменти. Ние отидохме в „Пикадили“, за да се обзаведа аз с цигари. Там проведохме следния разговор:
– Имате ли „Бенсън енд Хеджис“? – Не. – Нормално, значи едно червено Боро. – казах аз и продавачката ми подаде червено Боро, като се и очаква от нея. – Ей аз вече само от тук ще пазарувам. Туй е прекрасен супермаркет, даже и денонощен. И ти си много услужлива. Господ здраве да ти дава. Сто години да живееш! – с този възглас напуснахме „Пикадили“
Отидох да спя у Бързев, понеже в нас щеше да ме чака семейна засада от лошите и щях да се видя принуден да заживея за известно време у Бързев, което на него хич не би му харесало, нито пък и на мен. Спомням си, че срах.
Събудихме се към 8 часа, като като походка и външен вид наподобявахме армията на цар Самуил след оня нещастен инцидент с внезапното ослепяване на 99 на сто от войниците му в следствие на яркото гръцко слънце и липсата на слънчеви очила по нашите земи в епохата. Движехме се предимно хоризонтално и избягвахме да обменяме погледи. Бързев ми потвърди, че не съм правил никакви конкретни свинщини, което е изключително за този пътепис, тъй като обикновено се отличавам къде с повръщане от балкони, къде с откровени сексуални нападения, къде с далеч по-вълнуващи опити да вляза в ръкопашна схватка с далеч по-едри от мен мъже. Тогава се влюбих и в Ана и в таксито обмислях новите си чувства…
Ако искаш и ти да пишеш глупости от тоя сорт и да си въобразяваш, че някой ги чете, то пусни един и-мейл на orlin.yalnazov [!#(at)#!] gmail.com, в който ми се обясняваш в любов и освен това разказваш как си се напил. Ако е нещо интересно ще получиш и рамкирана моя снимка с подпис, както и комплект карти с голи жени.
