Пак за Асен Христофоров и трагедията му
Винаги съм се чудил защо Асен Христофоров не обичаше Пловдив /говоря за периода от 1944г до смъртта му през 1970г./, не контактуваше с хора на перото от града, избягваше да търси приятели под тепетата, никога не се и опита да предложи книга на пловдивско издателство. Струваше ми се странно, след като бе написал най-хубавите редове за родния град, за Тракия, за Родопите, за оня „хълм, който прилича на гранитен юмрук под „Сахат тепе”. Порових се в спомените и документите, поразгледах някои антикварни издания в къщи и открих малка частица от небивалиците, случили се с писателя, благодарение на простотията. Този път ще стане дума за титаничния интелектуалец и сблъсъка му с примитива, подлостта и жестокостта на т. нар. „културни дейци на Пловдив”. Особено ми помогна книгата на скоро отишлия си бай Йордан Русков „Цветя на злото”, издадена през 2000 г. Горещо я препоръчвам на всеки, който се интересува от издевателствата на комунистите и ДС.
Събитията се развиват в късната есен на 1956 г., току след Унгарското въстание срещу болшевизма. В страната витае поредния „дух на бдителност”, въоръжени с клишета и тъпни другарите са се заели да „пазят и развиват достиженията на Априлския пленум и лично на др. Живков”.
И точно по това време тридесетина писатели получават по пощата листовка с тежко „вражеско съдържание” – стихотворението „Зов за свобода” и обръщение към българите да подкрепят достойния унгарски народ в опита му да се освободи от комунизма. Същата листовка е разлепена в София, разхвърляна по градинки и пазари и предизвиква истински бяс сред хората, които са „щит и меч” на партията. В наказателната операция са включени … 26 агента на Държавна сигурност, а отделно разпитани над 200 дейци на културата и още толкова в държавните ведомства, които имат … пишещи машини. Мащабната издирвателна операция се разраства до неимоверни размери.
В стихотворението има младежки порив към свобода, вдъхновен от унгарските събития и завършва призивно с една горяща надежда:
„Светът следи борбата наша. Приятел е светът.
Ще се разчупи бронята, препречила ни път.
Ще се разчупи бронята съветска в нашта гръд!”
След него е призива, който завършва: „Все повече и повече творци тръгват с народа си – против тиранията на болшевизма. Да живее народната воля за свобода!”
Истинският автор е скромен, млад и хрисим детски поет, който пребивава в Пловдив. Името му е Йордан Русков /Бог да те прости бай Йордане!/, но в листовката е използвал псевдонима Румен Друмев. Сред потенциалните получатели на опасната листовка е и пребиваващият в Говедарци Асен Христофоров /след години бай Йордан сподели „Ако знаех какво ще причиня на човека нямаше да го направя, но…”/. ДС се насочва към „експертите” от Съюза на българските писатели Андрей Гуляшки, Павел Матев, Христо Пелитев и Камен Калчев, които пишат дълги и обстоятелствени информации за предполагаемите автори на страшната листовка. Подозренията достигат дор до … 87 писатели, но най-често срещаните имена са на Асен Христофоров, Георги Жечев /преводач, анархист, баща на бъдещия футболист-национал от „Левски” Добромир Жечев/, Змей Горянин, Славчо Красински, Цветан Марангозов, Пеньо Пенев, Иван Пейчев и така до няколко десетки писателстващи, та се стига дори „експертите” да се усъмнят в откровено правоверни комунисти, вкл. Камен Калчев или Божидар Божилов. Настава творческо писане на доноси и „информационни справки”. Никой не предполага, че авторът е маскиран като деец, дори председател на „Кабинета на младия писател” в Пловдив, Но в Пловдив по това време се подвизават двама мега-доносници самоинициатори. Под псевдонима „Амур” се крие съществото Коста Странджев – имало е и такъв автор на пътеписи, драми, разкази , дописки, но основно доноси, а под „Страхил” се подвизава Николай Казанджиев – дребен, кротък, добър белетрист, но за съжаление … активен информатор. Те двамата проявяват свръх-активност в предположенията и пишат ли, пишат, докато като в лош криминален филм … изскача държавния злосторник. Но за тази история по подир.
Засега стрелите са насочват към получателите на листовката. Първият, който проверен, разбира се е … Асен Христофоров, който по това време е занят със строителството на къщурката си до Говедарци, бране на гъби и горски плодове, чат-пат преводи и наброски за бъдещите си книжки. Само преди три години е напуснал концлагера „Белене”, по нисък е и от тревата, но не е вън от подозрение. Правят се подробни проверки, за целта инсценират поредния обир във виличката на писателя, но не откриват нищо подозрително. ДС-Самоков установява, че Асен Христофоров няма достъп до пишеща машина, па камо ли до циклостил, че не е изкушен от римуваното слово и не е писал стихотворения, че няма достъп до хартия за листовки /споменавал съм, че пишеше на неугледна опаковъчна хартия/, в крайна сметка откриват листовката в пощата, неполучена от Христофоров /улисан в битовите си неуредици, просто не е ходил да получи страховития текст/.
Агент „Козлов” обобщава характеристиките на ДС за писателите, до които са адресирани листовките. Ето „характеристиката” за Асен Христофоров: „Умен и много начетен. Поклонник на Запада, особено на всичко английско. Завършил „Роберт колеж” – Цариград и университета „Кембридж” – Англия. Страшно озлобен, че е пратен в ТВО – щял да дири сметка защо и кой… Много предпазлив при разговор” /стр. 13-14, в „Цветя на злото, Й. Русков/. Страхотен полет на умственото усилие, нали? Ще ви цитирам и някои „характеристики” за други български писатели. Така например Георги Томалевски е виновен, защото бил „македонец, толстоист, вегетарианец, религиозен, честен и скромен човек”, Михаил Кремен е виноват пред комунистите като „близък другар на Яворов, търговец и представител на германски фирми като „Кремона”, а Димо Сяров, защото е … „крупен търговец”. Не, не се учудвайте, такова е нивото на „интелигентите” на народната власт, провъзгласени за тълмачи на „правилния път пред народа – комунизма”.
По разработката на ДС, наречена „Циклостил” върви масово проверяване на пишещите машини „Райметал”, защото е установено, че на такава е написана страховитата листовка. Проверени са 58 редакции, още 19 учреждения като Народния театър, Операта и включително … цирковете „България”, „Глобус” и „Родина” /представяте ли си?!, акробатите пишат стихове срещу властта/. Иззети и проверени са пишещите машини на верни на властта писатели като Калина Малина, Атанас Душков и Рустем Помак. Всички регистрирани машинописки, работещи на „Райметал” също са претарашени, та стигат до сестрата на … Андрей Гуляшки. В цялата страна се търси пишещата машина-бандит, а тя се спотайвала в отдел „Култура” на Градския народен съвет – Пловдив.
От Пловдив другарите са насочени към усамотения писател и преводач Асен Христофоров /кой е конкретния агент не се знае, защото по това време всеки втори писателстващ в Пловдив е доносник/. Пак му е разбита виличката до Говедарци, този път нищо не е взето, но са претарашени, прочетени и подредени всякакви писмени следи, включително личните писма и черновите на преводите му. С революционна тъга констатират, че няма и не е имал никога „Райметал”, че не е получавал листовката, че не е чувал за нея, но разпитите и обиските не са му спестени. Тормозът – също. След години ще сподели пред дядо ми – „Само листовката да бяха намерили в мен, не ми мърдаше отново лагера в Белене…” Излязъл е от там само преди 3 години, така че би било детска работа за копоите на ДС да го приберат отново. Абсурден свят, абсурдна държава, абсурден режим, абе – българска, комунистическа практика. Лавинообразно се „разширява” дейността по вредителството, призовани са нови „предположители”, т.е. литературни доносници. Най-активни от тях са Славчо Васев, Лозан Стрелков, Добри Жотев, Виктор Барух, Драгомир Асенов, Серафим Северняк, които достигат до прозренията, че автори може да са Иван Радоев или „ненормалния писател Александър Геров”, разпитван е дори критика Иван Мешеков.
И така до 1 март 1958 год., когато кръгът се свива към Пловдив. В инструкция за наличната агентура са поставени задачи на местните доносници. Задача № 1 пред агент „Амур”/Коста Странджев/ е „да се внедри в кабинета на младия писател”, да донася за всички наред и прави своите оценки, предположения и творчески присъди. Цели две години се нюха за автора на листовката. Дали този тормоз над невинни хора не е прекъснал окончателно връзката на Асен Христофоров с Пловдив – тук се оформя основното ядро от доброволни доносници.
В крайна сметка достигат до автора на листовката и на 13 май 1959 г. Софийски градски съд по НОХД № 28/59 осъжда Йордан Русков общо на 19 год. лишаване от свобода. Да, да 19 години, заради едно стихотворение и няколко реда призив за свобода и човешки права. Благодарение на пловдивските „творци” и блюстители за комунистическа справедливост.
Ето описание на едно „литературно търсене” във виличката на писателя от времето, когато се издирват следите на злосторника, написал „Зов за свобода”:
„Впрочем, едни от крадците бяха оставили неопровержими доказателства за литературните си интереси. Не бяха разсекли входната врата с брадва, както се бе случвало неведнъж, нито си бяха послужили с железен лост при изпотрошаването на бравите на вътрешните врати. … Но върху работната ми маса бяха разхвърляни куп стари писма, адресирани от близки и познати до мене, включително и тия от майка ми. Колкото до жена ми, тя изпращаше само пощенски картички, и то не илюстровани, та затова не ги събирах. Важното в случая бе, че пликовете бяха празни! Крадците грижливо са изваждали изписаните листове, също тъй грижливо са се запознавали със съдържанието им и после са ги поставяли настрана, лист върху лист…”
Безрезултатното търсене не пречи на местната акушерка по това време да нарече Христофоров „шпионин и родоотстъпник”, а той се заинатява и продължава да живее в горския си кантон във „въоръжен” неутралитет с местните хора. И така до преждевременната му смърт.
/ Още за великия българин – http://toross.blog.bg/politika/2010/08/10/asen-hristoforov-40-g-ot-smyrtta-100-g-ot-rojdenieto-na-veli.589348 /
