Преди 4 години |
От Любен Дилов-син
fСПОДЕЛИ
Tweet
П. от Дулово има птицеферма от 13 години. Днес няма с какво да храни пилците. Пазарът се е сринал – при 12 ст. себестойност за производство на яйце, изкупната му цена в момента е 5 стотинки, а на него му трябват над 3000 лева на ден, за да ги храни. Кокошките му измират и Петър Славов е готов да дари месото им на домовете за сираци, ако държавата му помогне да ги изколи, преди да умрат от глад. Сериозна работа е да заколиш 40 хиляди кокошки. Може би онези от Bailando и тези от Великолепната шесторка трябва да спрат да издават звуци като от горящ приют за душевноболни, да хванат по един нож и да се заемат с кокошките. Така наистина ще помогнат на социалните домове ефективно. С 40 тона пилешко.
Това е мрачната картина отвън. В Дулово. За обитателите на жълтите павета, кокошките от кафенетата и изобщо хора, за които Гогол е Интернет търсачка, ще се преместим вътре. В мрачните дебри на европейската душа, която – насмогнала на всички останали проблеми – подготви директива за щастието на кокошките. В момента те са нещастни, а европейският пазар особено цени яйца от щастливи и свободни кокошки. Нещастни са кокошките, защото нямат на разположение определените от Европейския съюз квадратни метри в клетките си. За хора, които искат да вникнат в проблема извън древната българска мъдрост, че петелът няма ръце, защото кокошката няма гащи, се откриват безкрайни философски хоризонти.
Далеч отвъд питанията “кое е предшестващо – кокошката или яйцето”. Как може една нещастна кокошка да знае, че е нещастна, след като не знае, че може и да е щастлива? Тя е излюпена в инкубатор и до края на дните си, натъпкана в 50 см клетка, снася яйца. Откъде да знае, че има и друга възможност – да си рови на воля в двора. Знае ли какво е двор, какво е червейче, какво е петел?!
Въпросът е фундаментален и засяга собствения ни живот. Зарежете ги европейците с техните директиви. Старата дама Европа открай време си е содомитка. Още древните гърци разправят, че я е откраднал бик, после една Леда с едни лебеди, една Йо с едни крави… Нас си да погледнем. Представата за щастие и нещастие се заключава само и единствено във възможността за сравнение. Когато се чувствате нещастни, сигурни ли сте, че просто не знаете какво е щастие? И защо изобщо живеем така, сякаш нямаме друг избор…
О, я да спра с тези разсъждения, че ще заприличам на КУЕЛЬО, а той си има и без това достатъчно фен-кокошки в България. Я да ви разкажа истинската история Еблив Петльо. Да видят кокошките, които четат този текст, че нещата в така наречената свобода съвсем не са щастливи.
През година 200 от новата ера, мили юрдечки, когато България още не била на това място, на което сте се родили, в бъдещата ни съседка Гърция живял един много умен мъж. Той се казвал Клавдий Гален и наред с многото други умни мисли бил чуван да казва: „Всяко животно е тъжно след секс, с изключение на жената и петела…”
1800 години по-късно малко пò на север от Клавдий Гален, в българското село Чуйпетльово живял друг един мъж, който изобщо не бил чувал за древногръцкия учен. Но пък чувал бил, че в съседното село продавали много похотлив петел. А тъкмо такова нещо му трябвало, защото кокошките му напоследък ходели оклюмали по двора, сякаш е свършил Стъклен дом по телевизията. Пък и откъм яйца никакви ги нямало…
И този човек, който изобщо не е важен за историята, поради което името му не се помни както на Клавдий Гален, отишъл в съседното село и след много пазарлъци купил петела. Пуснал го в двора и седнал да му се радва…
Такова животинско порно, мили носачки, не само по National Geographic Channel не сте гледали дори, но и в Интернет няма да намерите, колкото и да ровите! Страшно било!!! Кокошките – верно, живнали, но файда никаква. Нямали време да снасят, понеже петелът непрекъснато ги гонел и се качвал отгоре им. Страшен звяр бил този петел – преследвал ги ден и нощ. След пладне на втория ден кокошките вече започнали да приритват. Някои от тях били толкова изтъркани и проскубани от постоянния секс, че ходели почти голи – само с по едно, две пера на главата.
Срам. Истински срам! Добрият стопанин се опитал да отдели петела от кокошките, но бил така изкълван, че му било неудобно вечерта в кръчмата да иде дори. На третия ден кокошките захванали да мрат… Стопанинът не смогвал да ги оскубе и попари, камо ли петел да гони. А онова чудо, освен че не мирясвало, ами след всеки акт все по-весело ставало…
Почнал петльо, като малко кученце, да се качва по празни туби, стари галоши, а една дамаджана, с все ракията вътре, така я залашкал, че направо я разплел. Не стига това, ами и по стопанина започнал да се заглежда… Така, върти главата, с едното око го погледне, после завърти глава – и с другото. Личи си, че не му мисли доброто, особено след като клетият селянин го откопчил с ритници от прасето, а самото ужасено хайванче грижливо затворил в кочината. И даже подпрял вратничката с един възголемичък камък…
На четвъртия ден сутринта човекът не издържал и заложил примка. Взел една тенджерка, подпрял я с клечка, а клечката вързал с въздължко канапче. Отдолу пък сложил любимата играчка на Еблив Петльо – едно гумено галошче, което пернатото много обичало да си качва по всяко време на денонощието и да си го клати…
След като се налудувал с неколцината останали живи кокошки, Еблив Петльо морно се качил върху галошчето и захванал така, леко служебно – като в немско порно – да си се люлее отгоре му. Точно тогава стопанинът дръпнал сиджимката, тенджерката хлопнала и похлупила петела.
Въоръжен с дебели гумени ръкавици, той извадил мятащото се чудовище и без всяко забавяне го бутнал в хладилника.
– Сега ще се охладиш малко! – рекъл добрият човечец, а му се сторило и справедливо да го подържи при закланите, оскубани и чинно подредени в хладилника голи кокошки, които петелът бил уморил с ласките си.
Да види как е! – плюл през зъби стопанинът и излязъл на двора да свърши някоя друга дворска работа, все отлагана в борбата с пъстроперото чудовище…
По обяд някъде фермерът се сепнал:
– Брех! – тупнал се по главата. – Изпущих хайванчето! Съвсем го забравих в хладилника!
Втурнал се той към кухнята, изпълнен с лоши предчувствия. Отворил бързо вратата на хладилника и що да види: петелът се качил върху една от замразените оскубани кокошки, така я лашка, че чак лимоните на долния рафт подскачат, и пее колкото му глас държи:
“Леденооо момиче, с пръсти ледени, как ухаеш на сълзиии…”
Не знаех, че можеш да говориш… – само това успял да рече стопанинът и отстъпил шашардисан от хладилника.
Не си ме питал… – Еблив Петльо пъргаво изскочил навън и с крачето закачливо настъпил обувката на стопанина…
Онзи го изхвърлил с шут през вратата и се прекръстил, а петелът със сардоничен смях побягнал по двора, за да се стопли, след което – без забавяне – яхнал любимия си гумен галош и зверски започнал да го клати, махайки с криле…
От този ден отношенията между стопанина и Еблив Петльо се променили.
След като установил, че може да си говори с петела, нашият стопанин провел дълги и задушевни беседи с пернатия дявол, опитвайки се да го усмири. Молел се, заплашвал, проклинал, разяснявал важната функция на петела в народното творчество и изобщо в бита на хората – но не. Проклетата птица ставала все по-похотлива и ебяла наред: животни, обувки, чантата на пощаджията, един ден се заклещила даже в разглобен тракторен двигател…
Каквото и да говорел стопанинът, както и да заплашвал, петелът си карал постарому. С тази разлика, че сега вече и отговарял, като допълнително тормозел бедния земеделец с хулигански език и наглост. Изобщо държал се като земеделски министър на конференция за разпределяне на селскостопански субсидии. Наглост без граници!
Толкова бил свикнал с крясъците на пернатия дявол бедният стопанин, че една утрин се събудил – поне два часа по-късно от обичайното – с пищяща тишина в ушите. Разхлопало се сърцето му, докато установи, че всъщност не бил чул петела да кукурига…
Надникнал плахо през пенджура, щото след тия погледи на петела гледал много-много да не се мота по двора. Надникнал и що да види – Еблив Петльо лежи бездихан насред люцерната. Само вятърът роши огнените му пера, а той не помръдва…
Свърши се! – отдъхнал си човекът. – Пукна! Паднаха му батериите, окончателно!
Зарадван, стопанинът изприпкал сред люцерната и се навел над петела. И тъкмо да го вземе и да го понесе към хладилника, пернатият дявол му проговорил с човешки глас:
– Разкарай се! – съвсем тихо му казал. – Плашиш ми лешоядите…
* Този текст е илюстрация на тезата, че колумнист можеш да бъдеш по всякакви теми. Дори и такива, от които нищо не разбираш.
