Ръмжа ти. Сякаш стара рана
болиш ме в края на тъгата.
Душата диша през измамното.
Сърцето плаща с кръв благата.
Пустинен изгрева се счупва
и безгръбначно се ухилва.
Протегнат с нашите въпроси
циклонът вихри свое милване.
От пъпната ми връв прохожда
едно вълче на зазоряване.
Когато с първите откоси
от мен се раждаш и отплаваш.
Посаждам сенките в косите си
и те прекръствам с невъзможност.
От ризата си те разплитам.
В дъха си вая те с тревожност.
Защо си толкова различен.
Най-земният любим за мене.
В небето си без тебе тичам.
Земята ми е на колене.
Изтръпвам в края на потока.
И хвърлям вътре твойто име.
От бездната кърви стоока
безсмъртната любов на зимата.
