В страшни времена, живеем ние всички вече –
човека за човек по-страшен да е той от звяр.
Обезверени, с гняв да носим свойто бреме –
това, съдбата ни поднесе като неочакван „дар“.
Едни ще паднат в погрешна саможертва,
друг користта си ще пожертва, за да намери цяр.
А трети, цял живот ще си е той на две наведен –
в име и изгода на зеленият му господар.
С око всевиждащо от пуста пирамида,
скрижали скверни стиснал в костеливата ръка –
по пътя ни, към бездната си страшна води,
за да се опие той отново, с хорската печал.
И този път, е път задънен и без изход.
В омагьосаният кръг, с поколения ний вече си вървим.
Месията, дори и той от назе вече се отрече –
отвърнал дух и взор от Идеалът ни го осквернил.
Едни, тук кости си, навеки ще оставят…
Ще дойдат други, водени отново с лъжовен плам.
В пустинята, сиротно вечно клети да се бродим
това ще е – за личен и всеобщ ни тежък срам.
Така и отредено ни е „най-от горе“,
та няма как и чрез кого, с участта си да гневим.
Щом жертвахме за мимолетната изгода –
гласът на Съвестта, що би ни днес спасил.
