Родилно с часовников механизъм

7
Добави коментар
user24
user24

понеделник, 6 дек 2010 г. 08:20 ч.

„О, спи ли Бог, о, Бог не види ли?“*

Петък вечер, 3 декември.

Вътрешният министър на България чете в парламента дешифрираните разговори между лекарите от болницата в Горна Оряховица, които доказват, че те са умъртвили живородено бебе. Министърът разкрива, че докторите първоначално искали да давят пеленачето в кофа, за да се отърват от него. Вцепенение обхваща целия парламент. От хронологията на водените разговори става ясно, че в началото детето е било живо, дори „доста жилаво”, тежало е 600 грама, което е границата за оцеляване, и затова очевидно докторите са се уговорили да впишат, че е било с тегло 500 г. и да го хвърлят при биологичните отпадъци.

История, разказана от луд?

Не, истинска история, разказана от българските медии. История за шефа на АГ-отделението на болницата в Горна Оряховица, д-р Димитър Сотиров, и колегите му Стефан Лазаров, Михаил Милатович и Катя Гецова. Ако безбожието беше държава, те можеха да са нейни президенти.

„Туй отиде при Андрей Баташов, умря си. Никой не е виждал, не е чул. Слагайте го там в биологичните, ама го премерете – да не е повече. Ами сега ще ни съдят за убийство, бе. Тая сутрин ми казват, че още вика и мърда…“

Фразите сякаш са изричани от възбудени осмокласници, а не от дипломирани акушер-гинеколози. Колкото повече навлизаме в историята, толкова се бунтуваме да приемем, че тези хора са персонал в отделението за раждане, вместо пациенти на Централия психодиспансер.

И до днес, пет дни след като черните записи от СРС-тата видяха белия свят, още не сме чули кандидатите за черно-бели ризи да обяснят: Защо. Жанрът е безмилостно жесток –

„Мълчанието на акушерите“,

и оставя у нас тегаво усещане за дежа-вю – това вече сме го гледали! В България цивилизацията и науката влизат през единия прозорец на болниците, за да излетят през другия. И докато през последните години граждани се тълпят пред игривия ни парламент, за да  оплакват последните осем режима, някъде в периферията на недоволството хора оплакват собствените си рожби –

тихо, без крясъци, но и без надежда.

Пет дни след като бяха задържани закратко в ареста, медиците-детеубийци (какви причудливи словосъчетания ражда нашата Страна на чудесата!) са на  свобода.

Без съмнение, ако бяха коне, щяха да ги застрелят. Но понеже са антропологически материал, четиримата се радват на добро здраве и се завръщат на работа. Няма как да не си спомним лозунга от времето, когато България беше Задунайская губерния: Ещё не поздно вернуть рабочий ентусиазм!

Независимо че форумите на електронните медии се задъхват от коментари читатели, които жадуват да изпратят лекарския екип на екскурзия в Судан, Северна Корея или Афганистан,

държавата България мълчи.

Очевидно през последните десетилетия у нас пазарните принципи избутаха по-напред животновъдството за сметка на човековъдството.

Затваряме очи. Опитваме си да си представим лицата на тези лекари. Човеци, сглобени от рециклирани бали с боклуци на Суходол? Не, навярно те изглеждат досущ като нашия личен лекар, кардиолога или педиатъра ни. Или като героите на черните вицове за лекари. Не се задовояваме с вицовете, защото не можем да подминем тази история с усмивка. Натрапливото усещане за нещо, изстрадано отново и отново, ни кара да продължим да търсим

корена на злото.

Как са били родени тези хора, къде са отгледани? Що за личности са били родните им майка и баща? Как днес тези лекари замезват пред „Пълна лудница“, какво обичат да правят, когато не носят бяла престилка, и в крайна сметка – какви са мечтите им.

Отново се връщаме към вицовете за лекари, които обогатиха съвременния български фолклор. За разлика от измислените герои в тях, езикът на лекарите-акушери от Горна Оряховица даде своя принос в престъпния жаргон.

Нека бъде мрак!

Ако думите са прозорец към душата, що за черна дупка на мрака е този екип от акушери:

„Попаднахме в капан. Туй се казва цунг-цванг, когато всеки ход е грешен… Вие, като видяхте живо, какво правихте? Вече ние сме съучастници, майката ще вземе да се оплаче в прокуратурата и ще стане страшно…“

Това звучи повече като

извадка от Наръчника за различаване на лекаря-убиец,

който трябва да раздават на българските граждани заедно с новите лични карти. Защото такива са законите на SURVIVOR BG – в който можем да участваме и този сезон. Не само злощастното седмаче от Горна Оряховица, 

самата ни държавата е като недоносена

– демокрация, родена без пулс, захвърлена на кантара, който ще покаже дали си струва да се борят за живота й. Днес всички чакаме някой голям и важен човек да ни хване с два пръста – и да ни тикне във фризера като бройлери.

Къде сме ние? – ще продължават да питат социолозите, а въпросът ще увисне сред вледеняващо мълчание. Чудно ли е защо за пръв път от много време насам в България се случи

нещо, което не предизвика обичайната реакция „Е, и?“

Защото Горна Оряховица не е просто едно ужасно място, наречено „другаде“, а част от по-голямата картина. Защото днес българинът преживява с паника думата „лекар“. Нещо повече – този страх е в хипоталамуса му още от самото му раждане. И не е важно дали е „лекарят“ е от провинцията Горна Оряховица или от село Злокучене. Не от тази, а от онтологичната провинция се боим най-много.

Правим равносметка: мирни времена са, а живеем като на война – когато човешкият живот просто не струва.

Как да е спокоен сънят ни, когато за тъмните души край дома ни няма зимен сън! Когато у нас дори лекари хвърлят ръкавица на конкуренцията – касапите от сенчестата икономика. Далечните братовчеди на Нерон и Ал Капоне, Чингиз хан и Хенри VІІІ, Лукреция Борджия и Чарлз Менсън може би живеят сред нас носят и по-простонародни имена. Не можем да знаем дали те се боят повече от Апелативния или от Страшния съд. Но мисля, че е време всички да започнем

да артикулираме отначало своето „Верую“

и да имаме мяра за собственото безобразие. Доскоро избягвахме да се замисляме за това, за да не изгубим апетит за вечерята си. Днес ние, добре нахранените деца на XXI век, изпитваме един друг вид глад, Свещeния глад на ценности. Това е толкова очевидно, че се двоумя дали да го повтарям.

Аз не разбирам почти нищо от наука, но съм прекарала живота си, опитвайки се да изучавам човешката психика. Вярвам, че въпреки завоюваните победи на науката, хората не сме се променили много през последните две хиляди години – от времето, когато, в една далечна провинция бе роден Онзи, при Kогото отидоха Андрей Баташов и безименното детенце от Горна Оряховица.

„Вярвам в слънцето, дори когато го няма, вярвам в любовта, дори когато не е проявена, вярвам в Бога, дори когато мълчи.“**

 

* П.Р. Славейков, „Жестокостта ми се сломи“ **Надпис от неизвестен автор в концлагер.