Коледна приказка
224
Публикувано на 10 декември, 2014 от
SANDI
Няма описание
Покажи още
Коледна приказка
Знам, че ще прозвуча клиширано, щом напиша, че Коледа е хубав повод да помислим за съдбата на по-онеправданите от нас. Поради определени особености в характера ми обаче аз се вълнувам от нея почти всеки път, когато изляза по улиците на София.
Понякога е възрастната жена, увила се в парцали и опитваща да поспи в най-големия студ на пет метра от модерен денс клуб, на входа на който разглезените дечица на някакви новобогаташчета я обсъждат с насмешка.
Понякога е мъжът, който се опитва да пее без акомпанимент на площада пред НДК, въпреки че (поне в момента изглежда, че) не може да пее, но е твърде горд, за да проси, а комбинацията от гордостта и безизходното му отчаяние по всяка вероятност ще те докосне много повече от музикалните му умения.
Понякога е друга жена, която изглежда прекалено стара и твърде болна за този свят, но очите ѝ изгарят от желание за живот, а страхът и объркването, четящи се редом до него, докато група санитари я качват по стълбите, са достатъчни, за да преобърнат настроението ми за броени секунди.
А понякога, както в деня точно преди Бъдни вечер, е възрастният човек, рецитиращ стихове в автобуса и сам себе си ободряващ с „браво, дядо“, когато никой не му обръща внимание – тъй като, нали, все пак такава е защитната ни реакция срещу кротките луди – и захващаш се с химна, за да си спечели най-накрая няколко ободрителни думи и развеселени усмивки от околните, които ще го разтопят от удоволствие.
Може би ще ти се стори, че коледната ми приказка не улавя правилно атмосферата на един празник на надеждата, но ето продължението: в идеалния свят от представите на добрите хора никой не страда, заради това, че е твърде беден, твърде принципен, твърде отчаян или твърде болен. И макар реалността ни да е далеч от идеална и често пъти проблемите ѝ да изглеждат нерешими, всеки акт на доброта я прави малко по-хубава.
Не е нужно да си всесилен, всевластен, интелигентен или много богат, за да си благороден. Понякога можеш да разсееш мрака в нечий живот с правилна дума, усмивка или дребна монета.
В крайна сметка, светът ни в огромна степен изглежда точно така, както сме го моделирали с колективните си усилия. В съчувствието, солидарността, взаимопомощта и благотворителността винаги има смисъл. И всяко тяхно проявление ни прави мъничко по-малко примати и малко повече ангели.
Весела Коледа!
П.С: Илюстрацията към този текст е оттук.
Сподели във Facebook
Работилницата на Дядо Коледа. Джуджетата седят около масата и си играят..
Влиза Снежанка :
Хей, джуджета работливи,
мили, весели, щастливи.
Вън е вече люта зима
идва Новата година.
Нека всеки да покаже,
нека всеки да разкаже,
подаръците дето е направил,
дали е нещо незабравил…
Проверете после всички,
животинки, малки птички,
дали за Коледната вечер
са готови вече…
Първото джудже :
Аз съм първото джудже
и милион подаръци поне
измайсторил съм сам-сами-
камиони, кукли и шейни.
Второто джудже :
А аз през цялата година
работих за двама, за трима,
за да имат всичките деца
подаръци под зелената елха.
Третото джудже :
Вижте аз каква купчина
приготвил съм за Новата година-
играчки хубави, желани,
децата да са радостни, засмяни.
Влиза Лисана :
Много аз писма написах
за подаръци за Кума Лиса.
Ето нося пак писмо-
подаръците ми да бъдат сто.
Позволете ми веднъж поне
в чувала да погледна.
А може би е по-добре
подаръците да си взема…
Мецана влиза тежко, тежко :
Чакай Лисо, ти не бързай
и чувала не отвързвай.
Аз ще кажа строго, строго,
ти желаеш твърде много.
Влизат две зайчета .
Бързобежко :
Скок-подскок, скок-подскок
в този сняг студен, дълбок
едва намерихме следа
дотук, до вашата врата.
Сиводрешко :
Добре, че със Зайо сме двамина
иначе в тази люта зима,
толкова ме беше страх,
че по пътя никъде не спрях.
Четвъртото джудже :
Някой чука от дървото,
някой чука по стъклото.
Я да видя кой сега
вънка мръзне в снега.
Отваря вратата и влиза Врабчо :
– Ей, че врява има тука,
по стъклото цяла вечер чукам.
Оставаше ми още миг
да замръзна. Чик-чирик.
В стаята влиза Червената шапчица :
– Я, колко гости има баба,
а мислех, че живее сам-сама.
Или съм сбъркала вратата,
че е вече тъмно в гората.
Ежко :
– Остани в тази къща,
гост не бива да се връща.
Тук си ти добре дошла,
ела при нашата елха!
Второто джудже :
– Дали не стана вече време
с работа да се заемем,
че когато вън зори-зората
тръгва Дядо Коледа с шейната.
Шестото джудже :
– Аз пък искам да попитам:
Кой направи коледната пита?
Всички в хор :
– Май забравили сме всички!
Мецана :
– Не може Коледа без пита с паричка.
И без много-много да се бавя
аз коледната пита ще направя,
а вие момичета, момчета,
чувала бързо напълнете.
Врабчо :
– А ние ще украсим елхата
със свещички и с позлата,
за да бъде нашата елха
най-красива на света.
Всички наобикалят елхата и започват да я украсяват, а джуджетата напълват чувала и го отместват настрани.
Вълчо с тихи стъпки се промъква:
– Край елхата всички са заети
и чувала с коледни пакети
мога да открадна от децата .
После ще избягам в гората.
Никой няма да ме види,
ще бъда тих, почти невидим.
Ех, че умен съм, нали?
Чувалът пълен е, тежи…
Децата запяват коледни песни край елхата, а вълкът се измъква с чувала. Връща се след малко и се присъединява към пеещите деца.
Изведнъж Катеричката вижда, че чувала го няма.
Катеричката :
– Чувала с подаръците няма.
Беля е станала голяма.
Кой може да е толкоз лош
крадец да бъде в тази нощ?
Всички хорово /без Вълчо / :
– Дядо Коледа видял е,
Дядо Коледа разбрал е,
затова, нека си признае,
защото после ще се кае.
Седмото джудже :
– Който е откраднал на децата
подаръците под елхата
на всяка Нова година
подарък за него няма да има…
Излиза Вълчо смутен :
– Ама чакайте, аз на шега…
Оставих чувала зад тази врата…
Искам подарък и за мен да има,
и тази, и друга Нова година.
Моля ви, сега ми простете!
Вълчо донася чувала и го оставя пред всички.
Всички хорово :
Прощаваме ти, щом се разкайваш. Ела попей отново с нас.
Всички запяват Коледна песничка.
Бабата на Калина беше възрастна жена, с побеляла коса и прегърбено, слабо тяло. Но очите и бяха като огън. Оранжевите пламъчета, които винаги игриво танцуваха в тях, обливаха със светлина и живот всичко застаряло от времето. Всяка вечер, щом часовника на стената удареше осем часът, с бавни крачки тя пристъпваше към величествената дъбова библиотека. Идеално гладките полици оставяха приятно усещане по плъзналите се пръсти.
-Ето я! – възкликваше всеки път жената, въпреки че бе пределно ясно единственото и вечно място на историите. С потъмнели кожени подвързии и големи плътни страници, тази книга изглеждаше толкова старинна, че ако не се разгръщаха всеки ден листите и, човек би помислим, че е забравена там от векове. Изящно изписаните букви засияваха пред очите на малкото дете. Бабата на Калина всяка вечер и четеше една и съща приказка. Но тя никога не омръзваше на любознателното грейнало лице, защото вълшебствата в нея сякаш бяха реалност. Когато високите и стръмни хълмове погълнат и последния огнен лъч на слънцето, от същото това място изгряват две очи. Някой го наричат Сънчо, други фея, в тази мъдра книга пишеше: „Странната кълбовидна личност носеше името Крън. И сигурно се питате защо? Както всички малки съновни духчета, така и това с любов го кръсти майка му.” И в тази приказка се разказваше историята на Крън. Със своите големи кръгли уши, квадратни зелени ириси и ръчички къси колкото малките крака, духчето най-обичаше шоколад. Но щом хубаво се наядеше преди да тръгне, всичко беше наред. Крън обикаляше нощем града и посещаваше всички малки и големи деца. Промъкваше се тайно през процепите, които оставяха старите врати и прозорци, а щом се приближеше до леглото, вадеше шепа кристали от мъхестата си торбичка и ги разпръсваше на възглавницата. Детето веднага заспиваше, а Крън тичаше към следващата къща. Разбира се, той не беше единственият и за това задачата му беше успешна. Калина, чиято баба разказваше тези вълшебства, беше много умно дете. Но дори и да знаеше как и защо се трупат снежинките, колко и къде трябва да духа най-силно вятърът, тя искрено вярваше в тези приказки. Вярваше в чистотата на героите, които непрестанно играеха с нея във въображението и вдъхваха надежда за един прекрасен свят, към които хората да се стремят. Но една беше мечтата на малкото момиченце и това беше да се срещне с Дядо Коледа. Истински и беше чудно какво се случва в тази нощ, как той носи подаръците, как се вмъква, какво прави… Когато настъпи двадесет и четвърти декември, Калина отново с нетърпение се настани за поредната си доза приключения. Но щом баба и затвори книгата и извървя пътя си до съседната стая, момичето отвори широко очи и скочи от леглото. Тя се втурна в кухнята, грабна две чинии – едната пълна с шоколадови бонбони за духчето, която да го омилостиви, а другата с бисквити за Дядо Коледа, за се чувства добре. Веднага след това, тя се настани под елхата. Сгуши се до нея и зачака с нетърпение и ентусиазъм. Но след дълги размисли Калина реши, че ще е по-добре ако затвори очи, за да може Крън да се заблуди, виждайки шоколада. Така се гмурна луната зад хълма и отново изплува слънцето. Заспалото дете отвори очи в Коледната сутрин. В ръцете си държеше лъскав подарък с лилава опаковка. Двете чинии пред нея бяха празни, а на дъбовата библиотека, на точно определеното място, една кожена подвързия нежно блещукаше в оранжево, синьо, зелено.
За да повишим коледното настроение, ви представям една коледна приказка, разказана не от кой да е, а от Snoop Dogg. Като я чуете, ще ви стане ясно какъв е най-прекрасният подарък за Коледа – два дека, микрофон и три яки каки Но няма да издавам повече – просто чуйте една по-различна коледна приказка от Pepsi Max и си помислете вие какво искате за подарък (не ми пишете, не съм скрит Дядо Коледа).
И като говорим за Pepsi, все повече се радвам на новата им комуникационна кампания, доста свежа и забавна благодарение на Snoop. Ето по-добрият пример: We’re Tight!
___
снимка: mandymooo