Вътрешният глас

Вътрешният глас

30/12/2010 |

Обръщали ли сте внимание как звучи вътрешният ви глас? Гласът, с който говорим на себе си – как звучи той?

При много хора той е назидателен, при други – критикуващ, а при някои дори осъдителен. Не съм проучвала въпроса, но подозирам, че твърде рядко този глас е любящ и насърчаващ. Научени сме да се да контролираме „недостатъците” си и огромна част от енергията ни отива за това, а на вътрешния си глас сме дали ролята на главен надзирател. А когато останем сами със себе си, вътрешният ни глас се отдава на ретроспекция – защо сме направили това, а не друго, и защо не сме го направили толкова добре, колкото е трябвало. Вечер преди сън вътрешният ни глас преиграва сцените от деня, довършва недовършени диалози с други хора, казва това, което сме премълчали. Но това само ни оставя горчивото усещане, че не сме се справили толкова добре, колкото е трябвало – с тази нагласа заспиваме и с нея се събуждаме, за да повторим отново този сценарий и на следващия ден.

Повечето от нас дори не осъзнават тези процеси – свикнали сме с основния тон на вътрешния си глас толкова, колкото и с тона на майките си, които непрекъснато ни следват и ни наставляват какво трябва и какво не трябва (а дали това не е един и същи глас?) Когато не чуваме майка си, правим на ум всичко, което не можем да си позволим в реалния живот – водим въображаеми диалози, караме се с шефа или любимия човек, казваме истината на приятелите си… Защо е толкова популарен интернет? Защото в интернет, скрити зад относителна анонимност, си позволяваме същото – да бъдем за малко себе си.

Това, което и през ум не ни минава обаче, е че тонът на вътрешния ни глас ни зарежда емоционално и променя езика на тялото ни. Ако се караме с някой на ум и се погледнем в огледалото, ще видим свирепо изражение. Ако слушаме назидателния тон на майка си и се погледнем в огледалото, ще видим виновното изражение на детето, което сме били преди 20 или 30 години. Околните не чуват вътрешния ни глас, но виждат изражението на лицето ни, усещат емоционалното ни състояние, възприемат интуитивно нагласата ни. И това определя реакцията им към нас.

Думите и действията ни почти нямат значение. На психолозите отдавна е известно, че 93% от информацията предаваме чрез езика на тялото си и други невербални начини и само 7% – чрез думите си. Това е причината често да не получаваме от другите хора отговора, който очакваме предвид думите и действията си – те отговарят на вътрешното ни състояние, което може изобщо да не осъзнаваме. Това е причината думите на един човек да достигат до сърцето ни и да ни впечатляват (за такива хора казваме, че имат „чар”, „обаяние”, „харизма”), а същите думи, произнесени от друг човек да ни оставят безразлични или дори да ни разсмиват – в първия случай думите съответстват на вътрешното състояние на човека и той предава една и съща информация по вербален и невербален начин – това ни кара да му вярваме, а във втория случай има разминаване и думите не могат да ни накарат да пренебрегнем интуитивното си усещане.

Това е причината да няма готови рецепти за успех. Ако ние повторим стъпките на човек, постигнал успех, можем да постигнем само разочарование и неразбиране – тези стъпки са били естествени и подходящи за него. Ние сме различни и до успех ще ни доведат собствените ни, естествени за нас стъпки. Затова и книгите с рецепти – как да станем богати, как да преспим с 3 жени за една нощ или как да накараме любимия мъж да се ожени за нас, не могат да ни помогнат особено. За техните автори това са естествени процеси – за нас не са. Ако бяха, нямаше да се налага да четем техните книги.

Да контролираме вътрешното си състояние изглежда трудно, защото голяма част от него е под прага на съзнателното ни възприятие; да го наблюдаваме непрекъснато изисква много енергия и това не ни прави нито по-открити, нито по-естествени, нито по-привлекателни. Като най-привлекателни се възприемат хората, които приемат себе си и се държат като себе си – които предават една и съща информация по всички канали. Тъй като приемат себе си, те не чувстват и не излъчват напрежение и дори да не се държат идеално според обществените разбирания, ние ги приемаме и им се радваме. Те излъчват хармония и с тях се чувстваме комфортно. Те са в открито състояние.

Много от нашите състояния се смятат за неприемливи – слабост, болка, тъга, гняв. От малки се учим да се крием зад социално-приемливи маски и някои от тях са станали част от нашата същност. Но хората около нас чрез естествените си реакции ни подсказват кои сме ние. Много пъти преди съм се чудила, защо когато се чувствам най-зле, тъжна и неугледна, когато нямам желание да си сложа грим или хубави дрехи, по улиците ме заглеждат най-много мъже – и то по начина, по който всяка жена обожава да бъде гледана. Много пъти съм се чудила защо когато избухна и всичко около мен се оправя – и хората започват да се държат с мен както аз бих желала. Майката на една приятелка й беше казала, че е добра само когато е болна; бих могла да кажа същото и за някои мои познати.

Истината е, че в тези моменти нямаме енергия да поддържаме маските и сме просто себе си. И това, че сме слаби, тъжни, гневни не ни прави непривлекателни в очите на хората, а напротив – получаваме резултата, който бихме желали, но най-малко сме очаквали. Бидейки себе си, получаваме резултатите, които не сме успели да получим стараейки се по всякакви начини, четейки книги с рецепти за успех, копирайки поведението на други хора.

Ако някой някога се е чудил защо религиите наблягат толкова на смирението, може тук да се докосне до отговора – смирението е състоянието, в което не се борим, не се правим на други, не чувстваме и не излъчваме напрежение – и сме самите себе си. Смирението се изживява толкова болезнено от много хора, защото изживяваме болезнено безсилието на волята си, невъзможността си да контролираме света чрез манипулация (чрез нашите маски). И когато се отчаем напълно, когато спрем да правим каквото и да било, защото сме направили всичко и няма какво повече да направим, в това състояние на максимално отчаяние оставаме себе си. И точно тогава като с магическа пръчка получаваме това, което наистина желаем. Точно в това състояние на крайно отчаяние и безсилие остават само истинските ни желания и всичко насложено от обществото изглежда незначително, маловажно и изчезва. Това е състоянието, в което можем да разберем кои сме, как се чувстваме и какво наистина искаме. А с живота ни се случва точно това, което наистина искаме – за постигането на истинските си цели ние нямаме нужди от маски.

Отхвърлянето на маските е дълъг и много труден процес, който се изживява като „загуба на себе си”, „разбиване на мечтите” (или по-скоро разбиване на илюзиите, които са скривали част от действителността ни, но са ни били удобни и приятни). Това са наистина болезнените епизоди в живота ни, след които се чувстваме различни и… по-свободни и по-щастливи. Това са моментите, за които можем: „Беше ужасно, но добре че стана така, защото след това ми се случи нещо прекрасно”.

Как да си създадем комфортно вътрешно състояние?

Разбира се, ние предпочитаме да бъдем себе си и да се чувстваме добре. Има много лесен начин да променим моментното си вътрешно състояние, така че да не се правим, че се чувстваме добре, а наистина да се чувстваме така. Да се върнем към вътрешния си глас.

Това е най-простата, най-бърза и най-ефективна техника за промяна на вътрешното състояние, която аз съм срещала. Когато я направих за първи път, останах изумена от резултата и от това колко малко познаваме себе си.

Просто променете тона на вътрешния си глас. Искате да се чувствате добре – представете си, че вътрешният ви глас ви говори ласкаво. Искате да се чувствате секси – представете си, че вътрешният ви глас ви говори със сексапилен, чувствен глас. Искате да се чувствате спокойни – успокойте вътрешния си глас. Не можете да заспите – опитайте се да си поговорите със сънлив вътрешен глас, който се прозява. Поддържайте любящ вътрешния си глас и ще усетите как бързо започва да се променя отношението на хората към вас. Тази техника е вариация на вътрешната усмивка.