Image by Express Monorail via Flickr
Вдъхновено от Martin McDonagh
– И от какво толкова те е страх?
– Тъмнината.
– Сериозно? Измисли си някоя по-сериозна фобия, това е откровено глупаво. Не си на пет.
– Това не зависи от възрастта.
– И сега какво искаш да ми кажеш, че още вярваш в Торбалан и Баба Яга? Или пък че таласъмите ще те отвлекат посреднощ?
– Прекалено повърхностно гледаш на нещата.
– Прощавай, че не схващам дълбоката ти мисъл, но разбираш колко е нелепо, нали?
– Не ми приписвай стереотипи, които си чел в някой учебник по психология. Или пък от блудкав роман на ужасите за деца. Сериозно говоря.
– Аз също. Струва ми се, че от самото начало си пазиш страховете като някакви домашни любимци в килера на подсъзнанието си. Не искаш да ги освободиш.
– Не разбираш.
– Обясни ми, тогава.
– Не и ако продължаваш да ме гледаш с насмешка. Оголвам ти най-тайните ъгълчета от себе си, разкривам ти страховете си като оголени, пулсиращи вени. А ти се лигавиш.
– Виждам, че фобиите на са ти единствения проблем. Освен килера с виещите страхове в тази твоя шантава глава се крие и четирикрилен гардероб, натъпкан до горе с параноя. Пръска се по шевовете.
– Като дете никога не ме е било страх от тъмното. Обожавах го. Дори се присмивах на останалите, разказвах им най-страшните приказки и се смеех злокобно, когато лицата им посинееха от ужас.
– Виж, вече в тази роля мога да си те представя перфектно. Винаги използваш слабостите на другите.
– Да се скараме ли се опитваш?
– Няма по-добър повод за скандал от разкриването на неприятните истини, които не смееш да признаеш дори пред себе си.
– С нея бяхме съюзници. Аз и тъмнината. Шепнеше ми всичките си разкази, аз ги съхраних в мозъчните си клетки и ги пресъздавах за ужас на останалите. Беше ми забавно. Сега нещата се промениха.
– Страшните приказки се обърнаха срещу теб, а?
– Полазва ме всяка нощ и прегръдката й не е нежна и гальовна като преди. Това е хватката на безмислостния господар, който е сключил ръцете си около гърлото на разбунтувалия се роб.
– И защо такъв обрат на събитията?
– Гладна е. Иска си дълговете обратно. Всяка дума, всяка история си имаше цена. И сега си иска даденото с лихвите. Иска да ме погълне.
– Тъмнината да няма лика на клоуна Пениуайз, а?
– Продължаваш да се шегуваш. Давай. Ще дойде ден, в който няма да ти е до смях. Всички си плащаме, рано или късно. А някоя вечер може и да не ме намериш, когато влезеш в стаята ми. Ще ме разкъса отвътре и ще ме натъпче в огромния си търбух.
– Или пък ще открия, че армия от героите в твоите истории са те разпнали до стената и те подлагат на процес? Процес, който е предречено да изгубиш.
– Някой ден ще ми омръзне постоянно да се страхувам. Ще разкъсам мрежата от фобии и ще й се предам, за да не изтезавам вече мозъка си.
– А до тогава… инстинктът за самосъхранение и волята са впили корени твърде силно.
– Факт.
Like this:
Like Loading…
Related