Живеел някога един човек, който се гневял на всичко. На мръсните улици, на тъпите физиономии, на гнусната музика, лееща се от къщите. Гневял, се, че у хората няма състрадание, че законите били спазвани само от слабите. Гневял се на семейството от съседната къща, което хвърляло боклука си на улицата, ядосвал се на кмета, който нехаел за разбитите пътища. Ядосвал се на поповете, които карали луксозни пари и носели тежък златен пръстен на всеки от пръстите си, а подминавали просяците и бедните хора, криещи се на завет от студа в стените на черквите им.
Времето минавало. Човекът се борил с битието си, но то било непоносимо за него. Усетил се, че юмруците започват да го сърбят, мислите му започват да го плашат. Започнал да страни от хората, дръпнал се в себе си, а гневът му нараствал.
Един ден някакъв дядо го избутал свирепо на улицата, за да мине. Човекът паднал. Изправил се и замахнал с юмрук. Строшил челюстта на дядото.
„Какво направих?“ – Помислил си. – „В какво се превърнах?!“ – Той се навел към стареца, който изхъхрил:
– Прощавам ти, прощавам ти…
Мъжът се обадил на спешната помощ, след което тръгнал по улицата покрай колите, без да ги вижда. Една от тях го забърсала, той паднал на улицата, вторачен във фаровете на устремно каращия към него спортен автомобил. Хипнотизиран, той повтарял “Прощавам ти, прощавам, ти”, но когато фаровете облели лицето му, той разбрал.
“Прощавай си, прощавай си” – шепнеше ми той.
