Saturday, 19 March 2011 в 16:45
Автор: Мара Капитанова *в памет на сина й Михаил
В една стара притча се разказва, как Господ справедливо разделил всичко на Земята. Останала мъката. Дълго се чудил на кого да даде тежкия товар. Най-напред я дал на камъка, но той не издържал и се разпилял на парчета…След това я дал на кравата-пръснало се сърцето й и тя умряла……Накрая я дал на Човека и той оцелял. Носил я цял живот,смачкан от тежестта й. Но колкото и тежко да било бремето й Човекът издържал… Често съм си мислила, защо света е устроен така. Защо, когато дойде лошото то никога не идва само. Правят ли ме нещастията в живота ми по – силна или изпиват жизнеността ми…? Кое ми дава сила да бъда силна? Аз бях щастлива жена, имах идеално семейство- добър и грижовен съпруг, двама сина, различни като деня и нощта. По– големият /Мишо/ бе упорит и амбициозен, поставяше си високи цели и ги преследваше целеустремено. Мечтаеше да учи икономика във Варна и започна да се подготвя от рано за кандидат – студентските изпити. През априлската ваканция заедно със свои съученици – сега всички са студенти – отиде на курсове във Варна……Малкият /Христо/ бе палав, гальовен и любвеобилен. Като малък обичаше да танцува, спортуваше и…много много не му се учеше. Големият бе моята гордост и надежда, а малкият бе моята слабост и радост. Моят свят се срина на 10.04.2006 година, но тогава все още не го осъзнавах…На този ден Мишето се върна от Варна и първите му думи бяха: „Мамо, аз съм много болен. Имам висока температура и повръщам”. Не се притесних много, реших, че е настинал, затова го разтрих, чай, аспирин, витамини, краката в солена вода…и бях сигурна, че на сутринта ще е добре…….
11.04 Не отидох на работа, с Мишето сме на лекар……преглед, изследвания и според лекаря е или остра вирусна инфекция, или жълтеница…… .Изписа му антибиотик за ОВИ…… как реши, че това е заболяването му, не знам. Надявах се бързо да се оправи, все пак, абитуренския бал наближаваше.
12.04 Мишето не се оправя, все лежи, много е отпаднал, температурата е променлива,често се поти…Чакам лечението да даде резултат…
13.04 Все същото, няма промяна, а аз на работа, в къщи….ох, детето ми не е добре…. 14.04 Събота е, но отиваме на болницата – аз, съпругът ми Пенчо и Мишо. Прие ни д-р Дончева и веднага назначи пълна кръвна картина. След известно време дойде лаборантката и започнаха да шепнат. Чувах „бласти, бласти, бласти”, но това нищо не ми говореше. Притеснявах се, че Мишето гори, че е отпаднал и няма сили да седи на пейката, че му се гади. Лекарката се консултира по телефона с разни колеги и реши, че веднага трябва да отидем в Бургас….Там ни прие един младок и като видя изследванията заяви, че веднага трябва да го приемат в болница с диагноза жълтеница….Отидохме в трета поликлиника, приеха го, а ние потеглихме за Карнобат. Какво ни чакаше – диети, бал, кандидатстване….
15.04. Неделя е, Пенчо е на работа. Аз приготвих нещо за хапване и то й ще му го занесе и ще го види. Малко се поуспокоихме, какво пък, колко хора боледуват от жълтеница, ще се справим.
16.04 Свършвах часовете, бе почти обяд, когато Пенчо ми се обади. Плачеше. Беше изплашен и притеснен. Каза ми, че Мишето са го преместили в окръжна болница, в хематологията и че проблема му е в кръвта. Доктор Рибов – завеждащ отделението – ни искал в 15 часа, да се срещнем. Ревнах и аз. Защо лекарят ни вика,какво му е ? Колежката Вълева ме успокояваше, но аз по гласа на Пенчо разбрах, че е нещо много лошо…..Едва дочаках да стане 15 часа. В коридора на отделението ни посрещна старшата сестра: -Какво има, нали беше жълтеница…. -Де да беше жълтеница… Начина, тона по който го каза,беше страшен – безсилие, отчаяние, безнадежност… Изплаших се още повече….Пенчо мълчеше и хапеше устни. Със свити сърца отидохме при д-р Рибов. Не ни каза какво му е. Беше много внимателен и заяви, че и той може да го лекува, но няма клинична пътека. Затова, трябва да бъде приет в НЦХТ-София, ще го преместят на 18-ти, защото сега няма свободни места. Помолих да го пуснат за един ден, да се изкъпе, да си почине в къщи. „Госпожо, в болницата и стените помагат” с тези думи ми беше отказано. Не настоявах… Отидохме да го видим. Беше сам в стаята, и течаха някакви системи, бе пребледнял и изпотен. Лежеше отпуснат и тъжен , но като ни видя, се ободри. Моето момче беше изплашено, но не го показваше, а аз го закачах, разсмивах и се мъчех да му повдигна духа. Пенчо само мълчеше и гледаше тъжно. Поседяхме доста, говорихме за незначителни неща – за класа, който дошъл за го види, за бала, за кандидатстването. Не искахме, а и не можехме да говорим за болестта.
17.04 Изкарах си часовете, говорих с г-жа Гроздева – моята директорка, обясних й до колкото знаех как стоят нещата. Приготвих багажа, храна, Пенчо си уреди почивен ден за утре и….готови сме… Ако знаех къде отиваме! Всъщност д-р Рибов ни обясни, но ние не разбрахме, че НЦХТ в Дървеница е в сградата на онкологичната болница! Ако знаехме къде отиваме, сигурно бихме полудели от страх, но не знаехме… Бяхме притеснени, но вярвахме, че ТАМ, ще го излекуват…
18.04 В 03:00 часа тръгнахме за Бургас, в 04:00 часа взехме Мишето – бяха му вливали кръв цяла вечер. Сложиха му инжекция против повръщане и потеглихме. През повечето време мълчим, Мишето дреме, аз държа папката с документите, с които ще го приемат. Изумена ли бях, заблудена ли, но не ми дойде на ум, да я отворя и да прочета какво пише вътре. Пенчо на няколко пъти го пита какво са правили във Варна. Пили ли са нещо, дрогирали ли са се, защо отиде здрав и след 10 дни се върна болен: -Кажи бе татко, признай си, няма да ти се караме, но ще знаем как да те лекуваме! -Татко, не се занимавам с такива работи, аз на дискотека не съм отишъл! Не знам какво ми стана! ……Много трудно намерихме болницата, наложи се да вземем такси. То пред нас, ние след него и така …….до раковата болница. Сърцето ми се обърна, като видях къде отиваме, а как се е почувствал Мишо, представа си нямам – не каза нищо. Разбрахме, че всъщност нашата болница е от другата страна и това малко ни успокои. Бяхме едни от първите. Мишето не се чувстваше добре, беше отпаднал и пребледнял, наложи се да легне на дивана в коридора. Аз влезнах в кабинета сама, обясних, че идваме от Бургас. Чакаха ни. Сестрата веднага започна да обработва документите. Лекарят го нямаше, аз трябваше да подпиша няколко листа. Започнах да чета и всичко ми се премрежи…(.съгласна съм с последствията от химиотерапията…) -Каква химиотерапия, какво става, нали анемия… Разплаках се, цялата отмалях, сестрата се притесни и каза, че е по – добре да изчакаме д-р Хрисчев, той да ми обясни. Доктора бе много внимателен, възможно най – тактично ми обясни, какво е заболяването на детето ми. От толкова много думи аз запомних само една –ЛЕВКЕМИЯ!…. Умрях! ..Оживях! ..Полудях! Идваше ми да викна, да крещя, да се моля, да проклинам..да ..да ! ……Трябваше да изляза от кабинета, а там ме чакаха болното ми дете и изплашеният съпруг!..Пенчо както и да е, но Мишето – той не трябваше да разбере за бурята в сърцето ми, че съм полудяла от ужас, че съм плакала…. Изтрих сълзите, взех готовите документи, усмихнах се и излизайки от кабинета заявих „Хайде, уредила съм всичко!” В асансьора Пенчо ме гледаше объркано и не знаеше как да тълкува моето спокойствие…и усмивки. Нищо, ще говорим, когато останем сами. Важното е Мишо да е спокоен . Стая номер 1 – четири легла, четири придружители гардероби и нощни шкафчета. До всяко легло стойки и непрекъснато течащи системи…Толкова е тясно, че растоянието между леглата е едва 50 см. Толкова е подтискащо и задушно! Настаниха го, запознахме се с лекуващата лекарка – д-р Кубадинова. Усмихната, спокойна, уверена, любезна жена. Момчето от съседното легло се казва Живко, болен е от левкемия вече втора година. Слабо, жълтаво момче, голям майтапчия. Запозна ни с майка си – „Ташка, кръстена на дядо си Мъдю..”.Бил е борец, силен и здрав, а сега… Трябва да вземат костен мозък на Мишо, за да му направят изследвания. Кръв от пръста, тук го имат за „Добро утро”, кръв от вената – поне 1-2 пъти в седмицата. Мишето се страхуваше от това изследване. „-Боли ли?” „-Все едно комар те е ухапал!” -така му отговори Живко и той се успокои. Слязоха с баща му на 3-тия етаж и когато след час се върнаха, Мишето бе на инвалидна количка, прежълтял от болка. „-Защо ме излъга?” „-И мен така ме излъгаха, карай, псувай ако искаш!” – успокояваше го Живко. Денят беше дълъг и тежък. Беше се стъмнило, детето ми се беше успокоило и му се спеше и ние с Пенчо( с какъв акъл! ) го оставихме и отидохме да спим в познати. Дълго говорихме и плакахме двамата…Нещо черно и страшно се беше изправило пред нас…Не знаехме какво да правим, какво ни чака,бъдещето беше неясно и мрачно. Как щяхме да се справим? Какво щеше да кажем на Мишето? С какви думи и откъде сила за това!? Могат ли едни родители да кажат на чедото си нещо толкова страшно!? Решихме, че пред него НИКОГА, ПО НИКАКЪВ ПОВОД, няма да показваме, колко се страхуваме от бъдещето! Боже! Дай ни сила, закриляй детето ни!
19. 04 Мишето има висока температура, гади му се, но все още не са започнали лечението. Чакат резултатите. И аз ги чакам със свито сърце и се моля д-р Рибов да е сгрешил! Тук са по-добри специалисти, имат по – добра апаратура, дано е нещо друго!!! За сега го подсилват с глюкоза, левулоза, преливат му кръв. Кръвната му група е А- (като на баща му). Много рядка и скъпа кръв. Постоянно сме до Мишето, за да не се пренаселва стаята се редуваме с Пенчо. Хората са добри, всички ни гледат с разбиране и съжаление, но не могат да ни помогнат…Всъщност кой ли може? В коридора срещаме едно високо момче – Иво. Казват, че бил в ремисия (една нова дума за мен) ,но ходил в Гърция на море….и последвал рецидив (още нещо ново ) .Не съм разговаряла с баща му, но и в неговите и в Пенчовите очи виждам едно и също – ням ужас! Какво ли се чете в моите? Утре излизат резултатите, ох, какво ли ще излезе!? Разбрах,че ЛЕВКЕМИЯ е много относително понятие. Има миелоидна, лимфоцитна, лимфобластна, остра, хронична…. Дано е нещо по-леко! Пенчо ще спи в колата, аз на стола до Мишето. А той милият не е добре – цяла вечер се мята, температурата е висока, непрекъснато се изпотява и го преобличам …
20.04. Резултатите дойдоха и косата ми се изправи – ОСТРА ЛИМФОБЛАСТНА ЛЕВКЕМИЯ ПРЕ ВЕ КУРСОРЕН ФАКТОР!!! Каквото и да означава това, разбрах, че бластите (ох тези бласти! ) в кръвта му са 88%! Боже! А къде е кръвта му? Как ще живее това дете с тези показатели?….. В стаята е горещо и пренаселено, Мишето се чувства зле какво да направя? Разбрах, че има стаи – единички, за по-важни хора (и тук има наши и ваши) или за по-тежките случаи. Ходих при лекуващия лекар, при завеждащ отделението, молих, уговарях – ура! Днес изписват една жена от 18-та стая и ще го преместят там! Стаята е със самостоятелна тоалетна и баня, от север е и е хладна. Там ще му е по-добре. Той се нуждае от спокойствие и тишина. Добрата новина го ободри и зарадва. Милият! Има толкова измъчен вид – лицето му е пожълтяло, очите хлътнали с големи тъмни сенки устните са се напукали и се белят… Почти не говори, не се оплаква, гледа тъжно и уплашено. Аз съм усмихната и спокойна, ръся глупости. Щом изляза от стаята, бягам в женската тоалетна и плача с глас. Идва ми да вия, да крещя и да проклинам, но…няма как. Измивам очите, успокоявам се и се …..усмихвам! На Пенчо му е по – трудно да се преструва. Той е сериозен, мълчалив, не знае какво да каже. Все пита – „какво да ти купя тати? -какво ти се яде? –искаш ли това, ..онова…..?”. Все ходи по магазините да пазари нещо, а като се върне, очите му са зачервени. Започнаха лечението: програмата ЛА-ЛА – не зная какво означава тази абривиатура. Лечението ще е дълго. Дръж се детето ми! На всеки час меря температурата му, а тя се колебае между 39.7 и 37.2 градуса.
21.04. 8ч-39.4 9ч-39.7 10ч-36.9 11ч-37.5 12ч-39.1 13ч-37.4 14ч-38.2 15ч-37.6 16ч-37.2 18ч-37.2 19ч-38.1 20ч-38.0 21ч-38.0 22ч-38.0 06ч-37.9 Как се понася такава температура?- като парцал е. Много е отпаднал, не иска да се храни, боли го стомаха. Баките текат – почти денонощно. Добре, че вените му са хубави и лесно му сложиха абокат, но той пречи – и като лежи, и като спи…. той милият търпи. Дават му квамател – за стомаха, дексаметазол – костикостероид – за всичко, центреаксон – не разбрах за какво, левулоза – 2х1 банка, глюкоза – 2х1 банка, карсил – 3х2 банки. Химията е: zavados-10mg endoxan-1000mg vcr-2mg metluglprecit – не зная дали съм записала всичко точно, но все досаждам на сестрите, все питам, разпитвам, а те нямат време да се занимават с мен. Зофран – за повръщане – венозно. Така съм улисана да следя температурата, лекарствата, банките (да не изтекат и да не влезе въздух ), че не ми остава време да мисля. Всъщност аз и да искам, не мога – струва ми се, че мозъкът ми е блокирал. Все едно се въртя в кръг – може би това е единия от кръговете на ада! Когато Мишето спи (от високата температура го унася ) ние с Пенчо седим, държим си ръцете и плачем без глас.
22.04. Лечението продължава, НО ЗА Мишето все още няма подобрение – дори точно обратното! Боли го стомаха, много повръща, не иска да се храни. Отпада все повече, няма сили да седи в леглото, добре, че то се повдига и така полу – легнал, полу – седнал стои половин – един час. Чудим се с Пенчо какво да правим. Решихме – аз оставам – и с топ не могат да ме махнат, а той ще се прибере. Затъжих се за Ицето, толкова ми липсват неговите прегръдки и целувки, но…това е! Дойдоха Вальо и Тошо – приятели на Пенчо от детските му години. Дадоха ни на заем пари и походно легло. Вечерта дълго говорихме с Пенчо, той не спира да задава въпроси : „-Защо на нас? -От къде ни дойде? -Кой е виновен? -Какво ще правим!….. -Къде сгрешихме?…” Защо ми задава тези въпроси? Аз не мога да му отговоря! Защо търси опора в мен? Аз не съм толкова силна! Аз съм просто жена и майка, която добре се преструва! Не мога да се предам, нямам право, от мен се очаква да издържа…и аз ще го направя!
23.04. Останах сама – пера по 5 – 6 тениски на ден, суша ги на импровизиран тел в банята, чистя, мия, стоя до него, помагам му до колкото мога. Температурата му все така играе, но вече не надвишава 38 градуса. Химиотерапията убива бластите, но и всички останали клетки. Ох момчето ми, как да ти помогна! Как да спра повръщането, болките в стомаха? Защо не мога да ти дам от моята сила! Толкова си ми свиден! Метър и деветдесет мъж, отпуснал се в леглото, нямащ сила да стане, да се храни дори да говори! Иво – момчето от коридора, не е добре. Нещата при него изведнъж са се влошили – получил е мозъчен кръвоизлив. Майка му и баща му са в паника. Гледам ги и плача с тях. Нима това очаква моето момче!? Нямам сили да гти заговоря и само с поглед ги питам „как е?” и те така ми отговарят ”зле!” 24.05. Лечението продължава – Мишето е все така зле! Обадих се на няколко приятелки – Мариела от Враца, Фани от София, казах им къде сме и каква е диагнозата – бяха изненадани и ужасени. Непрекъснато говоря с майка ми, със сестра ми – Краси, с приятелката ми Тонка. Тя ми праща поздрави от колегите. Всички близки и познати ca до нас , сьчувстват ни, но не могат да помогнат.
25.04. Изписаха му цефтриаксон – антибиотик, защото от химията имунната му система се разбива. Излязоха му афти в устата – много го боли и не може да се храни – то и без това, какво ли яде? Милият! Как да му помогна? Толкова е отпаднал, все мълчи, не се оплаква, но и нищо не споделя……Не зная какво мисли, какво чувства, как приема болницата, лечението… Фани изпрати свекъра си – лекува с биоенергия, последовател е на източната медицина. На всичко съм готова – и марсианци да дойдат и тях бих молила за помощ! Mишето го прие с недоверие, но той не се разсърди. Разговаряха, прегледа го, сложи си ръцете на главата, сърцето, корема. Каза, че чакрите му са запушени (това не ми говори нищо), но той е притеснен. Поиска парче от нокътя му – трябвало да го изследва, за да разбере може ли да му помогне. Донесе ми книги за рака, за химио – терапиите, за храните, за Ин и Ян – то си е цяла философия.
26.04 Лечението продължава – температурата варира между 36.9 и 37.0 градуса, чудесна температура според лекарите. И той се чувства по-добре, вече не повръща, (толкова е страшно като се напъва, все едно червата си изкарва, цялото отделение ехти), започна по малко да се храни, някак си се съживи! Трябва да му правят поредното изследване – пункция на гръбначния стълб, но преди това задължително се проверява налягането на очните дъна. Очната лекарка е в отпуска, какво да правя? Утре д-р Амин трябва да му направи изследването и според резултатите, ще продължат или променят лечението. Лекарите вдигат рамене – това, че няма очен лекар си е мой проблем! Изумена съм!!! ДЕЛОТО НА ДАВЕЩИТЕ СЕ , Е ДЕЛО НА САМИТЕ ДАВЕЩИ СЕ! Страхотно здравеопазване! Нямам избор – трябва да се намери решение!! Чрез приятели на една пациентка открих д-р Костова, уговорих прегледа – 20 часа – само тогава Гошо (братовчед ми ), може да дойде и да ни заведе на адреса й – квартал Гоце Делчев….някъде из София. През деня Мишето не може да напуска болницата – забранено е. Заради отслабналата имунна система не трябва да се качва и в такси…. Облечен, с маска на лицето като престъпник, почти тайно го изведох от болницата (портиера излезе разбран човек! Можеше и да не ни пусне !). Лекарката ни чакаше – прегледа го, писа, каквото трябваше да пише и.. отказа да й платя! Разплаках се – по никое време дойде в кабинета си заради нас, беше толкова внимателна, извърши изключително важен за нас преглед и….Какъв Човек!
27.04….Казват, че д-р Амин е най – добрия в лумбалните пункции. Лежа два часа по корем (така трябва, а той е изключително изпълнителен ), но цял ден спа. Изпоти се три пъти, отказва да се храни и да пие, два пъти повърна – какво ли, само стомашни сокове. Вливат му глюкоза, левулоза, антибиотик, почти цял ден все нещо тече… Не му се говори…Понякога ми се струва , че се преструва,че спи. А аз искам да говорим, искам да разбера какво мисли и чувства…Защо е толкова потаен, никога не се доверява и не се разкрива .И като малък беше такъв – никога не съм го чувала да недоволства и роптае, да удари с юмрук по масата и да каже „искам!:… Нощта мина спокойно, без изпотяване и температура….
28.04. Днес е по– добре от вчера, събуди се с настроение, хапна малко. Говорихме за приятелите му, за Ицето и баща му. Обядва само супичка, но цял след обяд дреме, не се чувства добре – гади му се и се изпотява, повръща, боли го корема, чувства някаква тежест…Лекарствата отново се увеличиха :–левулоза; methulprednisolon; panpharma; zavrdos; seftriaxone; квамател; натриев хлорид-0.94 процента; система против повръщане (зофран); антибиотик-терцеф; глюкоза;кръв…..Всичко това тече с часове…Как мрази да му вливат кръв! Трудно понася самото вливане, после го тресе…Аз с часове топля сака с кръвта на корема си (на голо-ужасно е ! ) Добре, че често му се обаждат съучениците, след всеки разговор сякаш се събужда – започва да говори за тях разказва ми разни случки от училище, за характерите им…. Всичко това продължава 15-20 мин., но и на това съм благодарна, защото без тяхната подкрепа пада духом. Вечеря малко– с много усилия и уговорки успя да изяде половин кебапче…Нощта мина спокойно,без температура и изпотяване. Какво да казвам на Пенчо,на майка, на Краси? Как да крия сълзите и отчаянието си!? Как да се смея на шеги от рода на „Мамо,ние сме като вампирите- с бледа кожа, крием се от слънцето и пием кръв!?……” ……Иво почина!….От нашия прозорец се вижда моргата… Виждам майка му и баща му – съсипани от скръб, виждам ковчега….Умря в кома, от кръвоизлив в мозъка…Заричам се, света ще обърна, но моето момче няма да почине от кръвоизлив!.. Тук толкова хора умират от кръвоизлив! – просто кръвта им изтича от където намери…….Когато тук някой почине (а това е доста често ), го слагат да престои няколко часа в женската тоалетна, а пред нея слагат кушетка. Толкова е грозно и гадно! Отвратена съм от това отношение към мъртвите! Та нали те са били деца, майки, бащи и близките им страдат за тях! Мишето спи, аз пиша и плача…Говорих с баща му – той, милия звъни непрекъснато, иска да знае как е Мишето всяка секунда, много е отчаян….
29.04 Днес няма температура, но продължава да е отпаднал , брадата му вече доста е набола и изглежда при чернен. На свиждане му дойдоха Мариела, Вили и Данчо, но той не се зарадва – гледаше апатично и отчаяно….Навън Вили ме прегърна и се разплака….. Мариела е силно вярваща, отидох с нея на евангелистка църква. Написах му името на едно листче и с една тениска ги дадох на пастора.Те се молят различно от нас – християните. Молят се за братя, сестри, близки, непознати, за котката на една от тях. Всеки става и казва болката си, станах и аз….Плачех и говорех за сина си, за болестта му, за безнадежността и страховете на всички болни от това отделение, за това, че АДА НА ЗЕМЯТА Е В НЦХТ – София, защото надеждата там е много малка, а мъките са страшни! Тръгнах си, а Мариела остана да се моли. Разведри се, когато привечер му дойдоха на свиждане Гошо и Силва. Той много обича батко си Гошо! За вечеря хапна малко пица и таратор. Спа спокойно. Аз плаках, четох, мислих и се молих…..
30 04 Вливането продължава, но за мен днес е най – щастливият ми ден, откакто сме тук! Не повръща, стомаха не го боли, няма температура, весел е, бодър и усмихнат! Храни се добре, яде всичко и с апетит! Иска всичко, за което се сети и аз му го нося и сърцето ми пее! Сто пъти ще отида до магазините ако трябва, само той да е добре! Мариела дойде и ми донесе тениската и той веднага я облече. Като си тръгваше ми каза, че вчера е видяла мъртвец, а днес Бог го е докоснал и благословил! Вдъхва ми вяра и ме съветва да ставам и лягам с Божието име и да му благодаря – вечер, за изминалата нощ, сутрин, за новия ден… …Благодаря ти Боже, за щастието, което ми даде днес! Мишето е добре!
01.05 Всеки ден в 06:00 часа сестрите влизат за някаква вливки в абоката. В 07:00 часа идва лаборантката и иска „пръстче „- кое да дава, всички са набодени по няколко пъти. След закуска започват да текат системите – до към 11:30 часа – 12:30 часа . Следва почивка, ако няма нещо за 14 часа към 16 часа системите започват отново 2-3-4 часа, в зависимост от назначенията и количеството им. Всичко е през абоката (само растежния фактор е подкожно в ръката ). Абокатите се сменят, когато се запушат или когато вената се възпали – два, три, пет дни, но се случва да се сменят и два на ден. За сега Мишето има хубави вени, много като гледам старите болни (стари не на години, а като продължителност на лечение ), как ги мъчат! На Живко му слагаха в краката, в палеца! Дупчиха го по няколко пъти, докато потече…. Днес е хубав ден! Мишето отново е добре! Събуди се бодър, без температура, хапна добре за закуска и обяд, гледа телевизия.Смее се, закача се. Вечерта спа спокойно, не се изпоти. Лягам и ставам с молитва на уста:-„Помагай Господи! Благодаря ти, че детето ми е по- добре!” 02.05 От днес започвам да следя показателите на кръвта му: -тромбоцити-100 – спомагат за съсирването на кръвта -левкоцити-0.7 – ниски, в момента няма имунна система -хемоглобин-73 – нисък, зная, че на здрав мъж хемоглобина е 150 Далака е увеличен с 2 см, но въпреки всичко той се чувства добре! Весел, гладен и бодър. Сутринта за вливките смениха абоката и сега, по обяд, заради кръвта, която ще му вливат, пак! Новият – стар абокат се запуши…. Това го травмира… Аз затоплям кръвта – носят я ледена, а трябва да стане с телесна температура. Първо я слагам на корема върху потника, после под едната мишница, а след това под другата. Пак на корема, но този път на голо, до сърцето….и готово! Кръвта тече бавно, едва я изтърпява….След обяд му слагат растежен фактор, серум глюкозе – подготовка за утрешната химия.
03.05 тромбоците – 70 левкоцити – 0.72 хемоглобин – 80 Добре понася за сега вливките, а те пак са много – левулоза, завадос, ендоксан, винкристин, глюкоза, цефтриаксон, растежен фактор. Пак трябва пункция и очни дъна и пак проблеми – няма очен лекар! Тръпнем в очакване – пристигат майка, Пенчо, Ицето, Мими и Ванчето. Те двете имат А- кръвна група и ще даряват кръв за Мишето. Каква е тази управия? За да получи детето ми кръв, трябва да си я доставим! Още като се разболя, девет приятели дариха за него кръв в Бургас, но тя не достигна до получателя си. Налага се, да водим кръводарители в София. Аз внимателно изчислявам, кога показателите му ще стигнат критична точка и ще се наложи кръвопреливане, обаждам се на Пенчо и той пристига с кръводарителите . Мишето се зарадва на гостите, явно и той се беше затъжил за Ицето, тати, баба. Майка и Пенчо останаха при него, а аз грабнах Ицето и го заведох в София – ленд. Много му се бях затъжила, гушках го, целувах го и го милвах! Моето малко юначе! От нищо не се страхува! Всичко опита и примира от удоволствие, а аз се гордея с неговото безстрашие и…съм щастлива, че той е щастлив! Защо трябва да сме разделени? Имам нужда от него и той от мен, та той е само на 11 години! Разполагахме само с 2 часа и те отлетяха неусетно….Свиждането свърши, останахме пак двамата…. От химията Мишето пак повръща, но този път се справя по – добре, мисля, че свиждането го ободри и окуражи и това му дава сили. Бяха му донесли толкова вкусни неща, хапна, ….но вечерта много повръща.
04 05 Показателите са почти като вчерашните. жСъбуди се с болки в стомаха и гадене, но бързо се оправи. Направиха му лумбална пункция, без да гледат очни дъна – на риск! Безсилен лежа 2 часа по корем. Днес няма химия, но другите лекарства продължават. Хапна добре. За да го разсея, заговорих за бала…’’Мамо, не ми правете бал, а курбан за здраве ! ‘’…………Той заспа, а аз плаках…
05.05 Тромбоцити-63 левкоцити-0.6 хемоглобин-87 Вливат, подсилват, но този отровен костен мозък не по извежда клетки… Мишето е отпаднал и изнервен, температурата е 37.0. Обадиха се съучениците му и се развесели. Ох мили деца, не го забравяйте, обаждайте му се! Реших да го изкъпя – все го изтривам със спирт, но откакто е тук не сe е къпал. Затоплих стаята и го изтрих с хавлията с топла сапунена вода. Пак с хавлията го изплакнах и после подсуших. Тялото от кръста надолу си изми сам в банята е, не може прав, но седнал на гърнето, с душа в ръка…….Аз в това време смених чаршафите, измих пода, проветрих и затоплих стаята. Измори се много, но се почувства облекчен, заспа веднага и спа до 17:00 часа. Събуди се гладен, с горчив вкус в устата и поиска пица и пиле. Добре си похапна. На вечерната визитация в 20:00 часа дежурният лекар каза, че трябва да ходи, поне да седи, но да не се залежава. Трудно му е, няма силички, но трябва. От както сме в болницата, той все лежи…..
06.05 Показателите продължават да падат и вече се плаша сериозно. Тромбоцити -34 Левкоцити -0.42 Хемоглобин- 76 Всеки ден слагат растежен фактор, но костния мозък не се активира. Кубадинова твърди, че преливането на кръв не е спешно. Какво чака, да падне ли? Едва диша, малко да поседи на леглото и се разтреперва. Едва намира сили да отиде до тоалетната ( това са 3-4 крачки )….. А той с голямата си уста:”Добре съм ! Не съм изморен !” какво иска да докаже с това перчене? Днес говори с Пешо и Нейчо (негови приятели и съученици) , развесели се и ако го слуша човек, без да го вижда, не би казал че е болен. Освен това, дават формула 1, а той от малък си пада по колите, все чете и е жива енциклопедия на тази тема. Знае всичко за мотори, двигатели, екстри, предимства, недостатъци…… Много искаше да работи в авто – къща. Започна да чете „Железният светилник” и много му харесва . Димо отново дойде, лекува го със своята енергия. Посъветва ме, всяка вечер да слагам в буркан с вода сурово яйце и да го оставям под леглото му –така се извличала отрицателната енергия! Ще го правя, щом ще му помогне!….. На сутринта яйцето бе обвито в сварен белтък….Казах „рецептата” и на други болни – може и да помага! Тази вечер (за пръв път) няма вливки, а утре трябва да му сменят абоката. Помолих сестрата да го свали, за да си починат вените му. Мишето е толкова доволен от това ”удоволствие да си завия ръцете!”. Зная, че не е редно, винаги трябва да е с абокат, за всеки случай, но толкова го съжалявам, толкова го обичам! Как да кажа на Пенчо и на мама, колко ме е страх и колко съм ужасена от неизвестността и безизходицата! Чета книгата на Димо и все повече се отчайвам – лекарствата, с които го „лекуват”, всъщност го убиват! Пораженията, които нанася химиотерапията върху всичките му органи са страшни! Да, бластите се унищожават, но заедно с тях и всички останали клетки, увреждат се черния дроб, далака, бъбреците…..Нанасят се поражения на централната нервна система, половата система…на всичко! В края на книгата се задава въпрос: -„Защо се прилага, щом нанася такива поражения?” и отговора е „….За сега няма друго решение….”
07.05 тромбоцити-20 левкоцити-0.4 хемоглобин-76 Спа спокойно, но се изпоти веднъж. Измъчиха го докато му сложат абоката – три пъти го бодаха! Той не иска малката Мариана да му го сменя –много го мъчи – не е лоша, но… Лежи, почива си, гледа формула 1. Оптимистично настроен е за бала –как може да мисли за бал в този момент? Аз се смея, закачам го, за мацките, за купона, разказвам му за баловете на които съм ходила (а те са доста – 25 годидни учителски стаж)…а после отивам в тоалетната, да се нарева. Излязохме на разходка в коридора, бавно, полека, с чести почивки, но сме на разходка! Нищо, че е с маска на лицето! От 17 дни за първи път излиза от стаята! Прибра се изморен, но зареден с енергия. Смее се, закача се, храни се добре – държи се катоа здрав! Разказва ми за приятелката си….за съжаление са се разделили преди няколко месеца. Много я е обичал, но не ми каза защо вече не са заедно…Накрая завърши разказа си с думите „……понякога си мисля, че ако дойде сега, тук, веднага ще оздравея ….”.Не можах да кажа нищо…. Пенчо се обади и му се плаче – трудно му е сам с Ицето – пране, чистене, готвене, работа, уроци…Мъчно му е за нас, страхува се за Мишето… 08 05. тромбоцити-28 левкоцити-0.5 хемоглобин-75 Два пъти – левулоза; два пъти – цефтриаксон; два пъти квамател; растежен фактор. Като всеки ден –кръв от пръста – място не остана. Спокоен и бодър чака системите. А на мен пак ми трепти дясното око – направо ще полудея… Дойдоха Мария Б. и леля Иванка. Ще приемат леля Иванка на 1 етаж за химиотерапия – има проблеми горката с кожата. Мишето се зарадва на посещението, а Мима все плаче…Аз се сдържам, но гласа ми трепери. Притесняват ме показателите му – пак ще преливат кръв. Следобяд излязохме на разходка в коридора. Навън времето е толкова хубаво, че след кратка почивка решихме да излезем и на двора. Пак е с маска, но при тези показатели не може да се рискува, но това е без значение! Важното е, че е навьн! Много му са смешни гълъбите, как си клатят главите, докато вървят…Измори се, но беше много доволен от себе си. Не вечеря много, но се смя на „Господари на ефира”, на Слави. През нощта се преоблича два пъти – целият беше вир – вода. Не е хубаво това…..
09 05 тромбоцити – 25; левкоцити – 0.5; хемоглобин – 90; и същите лекарства Събуди се толкова изпотен, че смених калъфката и чаршафите, но е весел и философски настроен за 9 май – денят на Европа. Гледахме парада на победата на Червения площад. Беше впечатлен от униформи, строева подготовка, техника, песните зса войната, от целия спектакъл. После гледахме руски филми за войната, заболя ме устата да превеждам – харесаха му! Днес имаше главна визитация ( всеки вторник) и ми разрешиха да го изкъпя, това го зарадва страшно много . Самото къпане – седнал по боксерки на гърнето, а аз с душа край него… всичко правя аз, той само седи и пак се измори. Защо няма сили? Легна и отпадна още повече. Няма температура, но се поти ужасно! Какво да правя? Вече падат косъмчета от косата, но не се виждат поражения…..Аз нещо не сьм добре – боли ме главата. Нощта беше тежка – 4-5 пьлни преобличания, мокри чаршафи, реки от пот. Дали не е от къпането, ами ако е настинал? Сестрите ме убеждават, че не е. Ох, Господи, не ни изоставяй! Днес му преляха 3 сака тромбоцити, дали не е от това? Дежурният лекар не ни отрази….
10.05 тромбоцити-15 левкоцити – 0.4 хемоглобин – 90 Лекарства са: – максипим – нов антибиотик – на 6 часа, фапмацинол – кръвоспиращо – на 12 часа, 3 сака тромбоцити (всеки момент може да кръвне от някъде), глюкоза – 2 сака, левулоза – 2 сака, растежен фактор. Кръвното му е малко ниско – 110/60, взеха му кръв от вената. Два пъти го дупчиха за нов абокат – дали от многото дупчене или от химията, но вените му изтъняха и някак се скриха…Отпаднал е и му се спи, поиска „малко щастие” (шоколад) и кафе. Взех му кафе с мляко, все пак, от както е тук, не е пил и ме е страх… Аз умирам за сън, боли ме глава. Обади му се Нейчо и му каза, че няколко съученици ще идват да го видят. Толкова се зарадва! Сякаш се събуди, целия сияе! Говори, разказва, ръкомаха, Григор направил така…, Живка – иначе…., Милко – това,……Таня-онова……..за всеки от класа по нещо. И апетита му дойде и иска постоянно да яде. Толкова много яде, че според мен не е нормално! Разходката в коридора бе кратка. Спа много неспокойно – бълнува за системи и абокати, болка…….изпоти се два пъти.
11.05 тромбоцити-22 левкоцити – 85 хемоглобин – 85 Слава Богу , показателите започват леко да покачват. Събуди се бодър, весел и гладен. Пожела да е облечен, да не лежи, но днес няма парно и след 10 мин. отново легна завит с две одеала. Но това не може да развали настроението му. Не зная дали лечителя Димо му помогна или лекарствата , които му даде – кордицепс, билки, минерали, но сравнявайки Мишо с другите болни, той сякаш се справя по – леко с химиотерапията, Косата му се изoстри, падат тук – таме косъмчета, най – вече от краката (той е доста окосмен). Всички се чудят, как косата му не е опадала. Днес има много вливания :Вин-кристин-40мг ;maxipim-2 пьти ;granocute ; квамател Системите текат, той лежи, хапва сурови ядки (Димо му забрани фъстъци и препоръча лешници, бадеми, орехи, слънчоглед), е не му са много вкусни, но щом е за негово добро….До 14 часа първите системи изтекоха, междувременно обядва. След обяд спахме двамата – той почива от системите, аз болна от истинка. От вчера съм непрекъснато с маска, за да не го заразя. Толкова е гадно, задушавам се! Стискам очите и мисля, мисля…но какво ли зависи от мен? Не смея да правя планове, дори за утре….живея ден за ден. Вечер, преди заспиване е най-весел, особенно, след задължителния разговор с баща си и Ицето. Има леко разстройство и го наболява около пъпа, но спа спокойно и не се изпоти!! Дежурната сестра пропусна вливките (за кръвоспиране) в 24 часа и в 06 часа. 12.05 Тромбоцитите са се повишили на 33! Друга промяна няма. Все още го наболява корема – дали има чувствителен стомах като баща си? От толкова лекарства може и гастрит да е получил! Струва ми се, че започва да злоупотребява с положението си и започва да се глези! Няма да го позволя! Очакваме гости от Китен и е много развълнуван – Рачето (кръстницата му ) и Къната. Много ги обича и няма тьрпение, кога ще дойдат …. Прегръдки, целувки, усмивки с почти насълзени очи…….Донесоха му риба и той яде като невидял! Оставихме ги да си говорят , а ние двете отидохме да пием кафе, по – точно, да останем на саме… Говорихме, плакахме…Тя ме успокоява и се опитва да ми даде кураж и сила, убеждава ме, че е абсолютно уверена, че Мишето ще се справи! Аз за първи път, откакто Пенчо замина, разкрих страховете, болката и ужаса, които изживявам… разказах за ада, през който преминава детето ми! Тук и най – малките неща са от значение, всяка минута е изпълнена със…страх! А аз трябва да съм силна….и от къде тази сила? Все пак, някакси ми олекна… Тръгнаха си и Мишето отпадна, вдигна кръвно-150/100-смука валидол и сега е по-добре-140/80. Дали от вълнение или от многото вливки, така и не разбрах, от къде му дойде това крътвно….Аз дълго, след като той заспа, безмълвно се молих и плаках. Дано Бог е милостив!
