Две малки семена лежали едно до друго в плодородната пролетна почва. Когато времето се стоплило достатъчно и слънчевите лъчи започнали да сгряват земята, първото семенце казало: – Искам да раста! Искам да пусна корените си дълбоко в почвата под мен и да провра филизи през земната кора над мен… Искам да развия нежните си пъпки като знамена, за да оповестя пристигането на пролетта… Искам да почувствам топлината на слънцето върху лицето си и благословията на утринната роса върху моите венчелистчета… И така, то пораснало.
Второто семенце казало: – Страхувам се! Ако пусна корените си надолу в земята, не зная с какво ще се сблъскам в мрака. Ако си проправя път нагоре през твърдата почва над мен, мога да нараня нежните си филизи… А какво ще стане ако отворя пъпките си и някой охлюв се опита да ги изяде? Ами ако трябва да разтворя цветовете си, някое малко дете може да ме изтръгне от земята. Не, много по-добре е да изчакам, докато стане сигурно… И така, то зачакало.
Една кокошка, както си ровела на близо из рохкавата пролетна пръст да търси храна, намерила семенцето, което чакало и… бързо го глътнала…
