У дома

21
Добави коментар
vestitel
vestitel

Погали с ръка пожълтелите образи и очите ѝ се напълниха със сълзи. Изтри ги с трепереща ръка. Като вчера си спомняше как се качват на влака за България.

– Само за малко отиваме, Илонка, само за малко, докато майка ти оздравее – баща ѝ я галеше по главата утешително, а очите на майка ѝ блестяха с непознат блясък.

Много беше чувала за България. Всяка вечер, преди да си легне, баща ѝ разказваше истории от неговото детство. Там, където живеел не било град като този, ами по-скоро малък град, като село, и децата по цял ден тичали на воля, ловели риба, лудували. Било много зелено и имало река. Но не такава голяма като Дунав, който разделяше родния ѝ град на две, малка рекичка била и децата свободно я преминавали от единия бряг на другия, без лодки.

– Татко, не можем ли да си вземем лодката щом там, където отиваме, има река? Баща ѝ се засмя и ѝ обясни,че няма как да натоварят лодката на влака. Ще вземат само най-необходимото, нали заминават за кратко. Ласло, детето на съседите и неин най-добър приятел ѝ обеща, че ще пази лодката като очите си.

Шаро се умилкваше в краката ѝ, когато тя със сълзи на очи му казваше, че и той ще остане с Ласло – да пази къщата и лодката. – Бау, бау – излая Шаро (това смешно име му беше дал татко ѝ, тя искаше да го кръстят Пал) – бау, бау – и завъртя радостно опашка.

70 години, 70 години бяха минали от деня, когато, прегърнала куклата си Изи и стиснала здраво ръката на баща си, слезе на очукания перон. Гарата приличаше на схлупена колиба. Нямаше нищо общо с величествената сграда на гарата в Будапеща. И хората бяха облечени много по-различно. Повечето жени носеха кърпи на главите, а мъжете някакви смешни шапки, които после разбра, че се наричат калпаци. И говореха толкова бързо, че тя нищо не разбираше.

– Излез навън, поиграй с децата – подканваше я татко ѝ – ще видиш, че и тук ще си намериш приятелчета. – Хайде, Елена, стига си се глезила – майка ѝ беше толкова щастлива. Никога не я беше виждала такава усмихната. Обикновено винаги се караше за нещо и я болеше глава. – Не съм Елена, Илона съм – тропна с крак и сълзите отново потекоха по бузите ѝ.

Нямаше го Ласло, нямаше я Ингрит, нямаше го Шаро. Само някакви непознати, които ѝ се смееха, че не ги разбира и я наричаха с някакво си чуждо име. Ето и майка ѝ сега – Елена. Тя не беше Елена, а Илона…

– Тате, мама оздравя ли? – попита една вечер баща си с надежда – на мен ми се струва съвсем здрава, виж как се смее, никога вкъщи не се е смяла така, тате. Щом е здрава нали вече можем да се връщаме у дома? – Тук е нашето „у дома“, миличко – каза ѝ той и нежно помилва катранените ѝ къдрици. – Но, татко… – и той, и той ли я предаваше – татко… – Война е, сърничке (така я наричаше), няма как да пътуваме… Но ти обещавам, че някой ден, някой ден, съвсем скоро войната ще свърши и ще се върнем, обещавам.

Погали отново лика на баща си. Ех, татко, татко, знам че ако можеше щеше… Но нямаше как, нямаше. Войната свърши и започна другата война – за оцеляване.

– Бабо Ленче, обещавам ти, щом стана голям ще те заведа в Будапеща. Да видиш Ласло и Шаро. Шаро, дали ще ме хареса, бабо, дали ще си играе с мен? И ще се возим на лодката, нали, нали, нали. Колко голяма река е Дунав, като морето ли е? Обещавам ти ,бабо, ще те заведа… само да порасна.

Беше пораснал внукът ѝ, и Андрей – другият ѝ внук, и Елена вече беше голяма, имаха семейства, деца. – Бабо Ленче, заминавам за Унгария, на състезание – гласчето на правнучката ѝ преливаше от вълнение, а нейното старо сърце се сви болезнено. – В Будапеща отивам, в твоя град, обещавам да ти донеса много, много снимки, бабче. Обещавам.

Усмихна се – част от нея отиваше там, част от нея щеше да се върне „у дома“, да види буйната река, да мине по Сечени, да усети величието на катедралите, да вдъхне от въздуха на града.

– Бабо Ленче, ще снимам всяко едно нещо и дори ще хвърля камъче от моста, както си правила ти като малка, обещавам! Само, бабо… Шаро… колко години живеят кучетата, бабо? Нали няма да ти е тъжно, ако вече не е жив. Но ще снимам, всичко, всичко, обещавам! Елена знаеше, че малката ще го направи, заради нея, вместо нея, 70 години по-късно.

Взираше се в пожълтялата снимка и си мислеше – колко ли се е променил градът. Колко ли различен ще е от детските ѝ спомени.

Въздъхна и остави старата снимка на витрината до другите. Погледът ѝ се спря на усмихнатато бебешко личице в съседство – това беше най-малката ѝ правнучка, която скоро щеше да навърши 3, до нея от друга снимка гордо, накичена с медал ѝ се усмихваше Михаела – тази, която сега отиваше в нейния град, по-нататък имаше обща снимка от 70-ия ѝ рожден ден. Усмихнати и красиви деца и внуци я бяха обградили – лицата им сияеха, нейното лице сияеше. Нямаше и помен от носталгията, която я съпровождаше през целия ѝ живот. Не и на тази снимка.

Елена се усмихна, огледа се – черешата отвън цъфтеше в прелестни бели цветове, люлякът разнасяше упойващ аромат, а някъде в клоните на старата круша птиче чуруликаше радостно. Колко красиво и спокойно беше у дома.

 

Коя е Бенра

Филолог по образование, блогър по интернет битуване и майка на тийнейджърка – не непременно в този ред. Това е Бенра. Тя нарича творбите си „раз-мисли, страдащи от клаустрофобия“ и с усмивка пояснява – „това са раз-кази за живия живот, докоснат, изживян, усетен, раз-мислен“. Държи на тирето, защото смята, че то е онази тънка, почти невидима граница, която се явява вододел между художественото творчество и неподправеното случване.

* * *

Ако искате да видите и вашите произведения публикувани на този страница, без редакторска намеса – така, както вие си ги харесвате, пишете ни на [email protected]