Днес на 1 май 2010 започват официалните чествания по случай 134 години от обявяването на Априлското въстание – едно от най-трагичните, но и най-важни събития в нашата история. Събитие, изпълнено с героизъм и предателства, с малодушие и саможертва.
Търде наивно е да се смята, че Априлското въстание е изцяло продукт на българския стремеж към свобода. Освен от желанието за възстановяване на държавната традиция българите от седемдесетте на XIX век са провокирани и от много други фактори. На първо място това е тежката стопанска криза, в която Османската империя изпада по това време. Повишаването на данъците, комбинирано и с честите издевателства над българското население силно засилили антиправителствените настроения. Далновидни личности като Раковски, Левски, Каравелов и други успели да насочат тези настроения в такава посока, че да развият изолираните хайдушки чети и техните сезонни операции от миналите векове до стройни революционни организации с променлив успех. Международната обстановка също благоприятствала бунтовни движения. Доста от балканските страни като Румъния, Сърбия и Гърция вече били успели да си извоюват макар и ограничена свобода. Освен това на западните Балкани, славянските народи, активно подкрепяни от Австро-Унгария, се готвели за съпротива срещу султана. Връх на тази дейност било въстанието в Босна и Херцеговина от 1875. Русия също оказвала дипломатически натиск върху империята. Естествено не бива да се пренебрегва просветителската и културна дейност, която се развивала в България от нашите възрожденци и дейно спомагала за събуждането на националния дух. Все пак преди Априлското въстание като въоръжена съпротива срещу османското правителство, народът ни се надига и срещу културния гнет, упражняван от гръцкото духовенство върху българите.
В тази ситуация БРЦК решило да вдигне въстание и в България през 1875. На всички нас то е познато като Старозагорско. Слабо и несистемно организирано, то се оказало провал. Своята роля изиграли и чорбаджии предатели, но и малодушието на все още неузрелия за бунт народ. Въстанието се запомнило най-вече с героичната смърт на братя Жекови и боевете на четата на Руси Бакърджи. Последвали убийства и залавяния и на други воеводи.
Въпреки провала и разпадането на БРЦК след напускането на Христо Ботев, българският революционен елит не се отказал от идеята за въоръжена борба и през есента на 1875 в Гюргево се събрали редица революционни дейци като Никола Обретенов, Стоян Заимов, Панайот Волов. По това време Никола Обретенов пише на своята майка – баба Тонка:
„Байракът, ако е оварден, гледайте да го вземете и скриете; дрехи и оръжие, които са завардени, кажете на селяните да ги скрият, щото ще трябват за напролет. Както и да е, ний не ще оставим Турция на мира: или ще измрем всинца, или ще освободим България.“
Според замисъла на гюргевските апостоли въстанието трябва да разчита на собствените сили на българския народ. В това отношение те следват един от заветите на Раковски и Левски. Но организаторите осъзнават, че не могат да сразят Османската империя само с оръжие, затова целят да постигнат такъв международен отзвук, който да не остави безучастни държавите, от чиято обща воля зависи удовлетворението на справедливите български искания.
Едно от важните решения на комитета е в хода на въстанието да не се застрашават живота и честта на мирното мюсюлманско население и да се зачитат интересите на всички местни жители. Така се потвърждава близоста на организаторите на въстанието с БРЦК и БРК – ръководят се от модерните политически идеи за равенство на гражданите, приети по висшесъгласие.
В края на месец Декември 1875 година заседанията приключват и апостолите преминават в определените им окръзи:
Първи (Търновки) – Главен апостол Ст. Стамболов и помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков.
Втори (Сливенски) – Главен апостол Ил. Драганов и помощници Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил Войвода.
Трети(Врачански) – Главен апостол Ст. Заимов и помощник Георги Апостолов.
Четвърти(Пловдивски) – Главен апостол П. Волов и помощник Георги Бенковски.
В Гюргево вероятно е замислено и създаването на Пети Окръг (Софийски) с апостол Никола Обретенов, но тази идея не се реализира. По врема на заседанията в Гюргево са определени 24 стратегически пункта, които били разположени главно в планински местности. Там трябвало да се съсредоточат въстаниците и мирното население.
Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България, а предложили три дати, на които евентуално да избухне въстанието: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки трябвало да прецени степента на готовност и да определи датата на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.
Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточили вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други, на територията на Търновски окръг се разгърнала активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществявала в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не можели да решат въпроса за оръжието. Видимо изостанала и военната подготовка на населението.
Във втори революционен окръг — Сливенски, възникнали противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоявал идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции бил неговият помощник Стоил войвода, който предлагал да се изградят няколко въстанически лагери в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довели до негативни последици за цялостна подготовка на въстанието в Сливенско.
И в трети Врачански окръг били допуснати сериозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристигнало и закупеното в Румъния оръжие.
Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказала незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместили ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната. Съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за въстанието. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.
С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждали въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турските граждани. Пратениците положили клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга и Панагюрище за център на въстанието. Събранието в Оборище завършило на 16 април. Един от участниците, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите на събранието в Оборище решения и полицията предприела мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпратила в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.
Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.
В отговор на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминала в ръцете на военен съвет или Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна Попгеоргиева.
Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците било и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата бил неуспешен. Безпримерен героизъм показали въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. На 7 май турските войски навлезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична била съдбата на Батак, където в продължение на часове само, били посечени или изгорени повече от 3000 души.
Въстанието в IV революционен окръг било потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Това проличало в думите на Георги Бенковски, който наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда“.
В I-ви (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите били разбити. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дена се отбранявал срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
Във II-ри (Сливенски) окръг властите успели да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. На 3 май било обявено и въстанието в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов била сформирана малка чета, която не стигнала до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата била обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода, Георги Обретенов.
На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаквало появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието било обявено и във Враца. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръснали, след което се разнесла мълвата за настъпването на турските войски.
Още след получаване на вестта за въстанието, в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят начело на четата застава Христо Ботев. В състава й влизат около 200 души, от които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосецът на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започнал походът на четата. Тя се отправила към Балкана, като водела тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки били боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четника, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.
След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.
На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 20 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.
Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Това въстание е потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.
Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращото българско общество и отживялата времето си Османска империя е невъзможно. Равносметката след погрома на въстанието са над 30 000 убити българи и стотици опожарени селища. Зверствата на башибозушките отряди, честото бездействие и дори участието в кланета на редовна турска войска (редовният аскер би трябвало да защитава и българското население като поданици на султана) отвращават света от империята и дори най-ревностните й защитници трудно оправдават действията на османското правителство.
Жестокостите на турците не могат да се скрият от света. Сведения за тях първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джанюариъс Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.
Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.
Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикално действие.
През лятото и есента на 1876 г. българският въпрос става централен проблем на Цариградската конференция между великите сили.
В началото на декември 1876 г. посланиците на великите сили се събрали в Цариград, за да подготвят взаимно проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато генерал Николай Игнатиев настоявал да се създаде автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области (приемали) покривали всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.
Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка национално-освободителна акция това въстание е своеобразна война, която съвместява едновременно политически и военни действия. Макар и смазано, националното въстание постига до някъде своите политически цели. Априлското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през епохата на Българското възраждане, най-висшата проява на българската национална революция.
Дълбок поклон пред паметта на всички участвали в тази велика епопея българи!
