Усмихвайте се един на друг,
усмихвайте се на съпругата, на съпруга,
на децата си, усмихвайте се —
няма значение на кого — и това ще помогне да
се обичате повече помежду си.
Майка Тереза
Много американци познават „Малкият принц“, чудесната книга на Антоан дьо Сент-Екзюпери. Една фантастична, приказна книга, предназначена за деца, тя всъщност провокира и въображението на възрастните. Много по-малко хора са чели другите творби на Екзюпери, неговите романи и разкази.
Като военен пилот през втората световна война Екзюпери се е сражавал срещу нацистите и е убит по време на бойните действия. Преди това е участвал в Гражданската война в Испания и се е бил срещу фашистите. Написал е един пленителен ражаз, озаглавен „Усмивката“ (Le Sourire). Тази история искам да ви разкажа сега. Не е ясно дали тя е автобиографична или измислена. Иска ми се да е била истинска.
Екзюпери описва как враговете го заловили и той бил хвърлен в затворническа килия. Съдейки по презрителните погледи и грубото отношение на надзирателите, той стигнал до заключението, че на другия ден ще го екзекутират. Оттук нататък ще ви ражажа историята така, както си я спомням, макар и с мои думи.
„Бях сигурен, че ще ме убият. Станах много нервен и не можех да си намеря място. Затършувах из джобовете си, за да проверя, дали случайно след претърсването не са ми останали цигари. Намерих една, но тъй като ръцете ми трепереха, едва успях да я сложа в устата си. Кибрит обаче нямах— бяха ми го взели.
Хвърлих поглед през решетките към надзирателя, но той не ми обърна внимание. В края на краищата, човек не е длъжен да обръща внимание на една вещ, на един потенциален труп.
— Имате ли огънче, рог fаvог*? — извиках аз.
Той ме погледна, вдигна рамене и дойде, за да запали цигарата ми.
Като се приближи и запали клечката, очите му неволно се впериха в моите. Тогава аз се усмихнах. Не зная защо го направих. Може би се дължеше на моята нервност, а може би, просто защото, когато хората са близо един до друг, е трудно се сдържат да не се усмихнат. Каквато и да беше причината, аз се усмихнах. И в този миг, сякаш някаква искра прескочи пропастта между две сърца, между нашите две човеижи души. Зная, че той не го искаше, но усмивката ми прескочи решетките и се появи и върху неговите устни. Надзирателят запали цигарата ми, но остана наблизо, гледаше ме право в очите и продължи да се усмихва.
Аз също му се усмихвах — сега го възприемах и като човек, не само като надзирател. А и той, като че ли вече гледаше на мен по друг начин и дори ме попита:
— Имаш ли деца?
— Да, ето ги тук. — Извадих портфейла си и припряно затършувах за снимките на семейството ми. Той също извади снимки на своите и започна да говори за плановете си и за надеждите, които възлага на своите деца. Очите ми се напълниха със сълзи. Казах му за опасенията си, че вероятно повече няма да видя семейството си, че няма да имам възможност да гледам децата как растат. И в неговите очи се появиха сълзи.
Внезапно, без да каже и дума, той отключи килията и мълчаливо ме поведе навън — вън от затвора, а после по затънтени улички ме изведе извън града. Там ме освободи. Мълчаливо се обърна и тръгна обратно. Животът ми беше спасен от една усмивка.
Да, усмивката — искрената, непринудена, естествена връзка между хората. Разказвам тази история, защото искам хората да разберат, че под всички защитни пластове, които изграждаме — достойнството, титлите, званията, общественото положение и желанието ни да бъдем възприемани по съответния начин — под всичко това е скрита нашата истинска същност — такава, каквато я е създала природата. Не се страхувам да нарека тази същност душа. Наистина вярвам, че ако тези две същности — вашата и моята — намерят общ език, ние няма да сме врагове.
Няма да се мразим, да си завиждаме или да се страхуваме един от друг. Болно ми е да го призная, но всички тези пластове, които толкова старателно градим през целия си живот, ни разделят и ни пречат да установим истински контакти. Историята на Екзюпери разказва за магическия момент, когато две души общуват помежду си.
Преживял съм само няколко подобни момента. Когато си влюбен, например. Или когато наблюдаваш някое бебе. Защо като видим бебе се усмихваме? Може би, защото в този миг виждаме човек без защитни пластове, някого, чиято усмивка е напълно искрена и безхитростна. И душата на бебето, което дреме вътре в нас, се усмихва завистливо, признавайки това.
*рог fаvог – моля
Ханок МакКарти
Откъс от книгата на Джак Канфийлд „Пилешка супа за душата“
