Що за идея е това, какъв е нейният смисъл? Хора, които по силата на обстоятелствата, или направо по принуда и неизбежност, са били заедно за 4-5 години след това се пръскат по широкия свят и пет, десет, двайсет години по-късно настоятелно харчат усилия и средства, за да си организират срещи?
За мен това е лицемерие, самоизтезание, граничещо с мазохизъм. Или монументална егоцентричност. Я да им разкажа колко богат съм станал/как съм се уредил/колко деца съм си народил/какъв апартамент съм си купил. Да им обясня с апломб колко пъти съм се женил и развеждал. И да чуя колко пъти те са го правили. Да ги видя колко са остарели, за да усетя още по-добре колко аз самият/самата младея. Да се усетя смачкан от досадата на чуждите животи и в същото време да почувствам фалшивото надмощие на човек, който вярва че някъде, сред една групичка отчаяни непознати на средна възраст, е консервирал своята младост.
Среща на випуска! А практическата страна е още по-ужасна.
Мъчително събиране в някой ресторант, в отдавна забравен град, а за някои – в отдавна забравена страна. Наливане с вино сред хора, които отдавна са ти непознати и участие в състезание по бързо говорене за себе си.
Или – за интровертите сред нас – мъчително давене в помията от чужди безсмислици, подробности от чужди животи и чужди хвалби и/или оплаквания, за които не искаме и да чуем, а ни се вменява задължението да познаваме. („Не ми ли видя снимките във Фейсбук?” „Ами не, не ползвам Фейсбук…” „Стига бе, ти да не живееш на Марс?” „Мислех да се местя, но се отказах. Щото чух, че май и там вече имали акаунти”.)
Необходимостта да седиш рамо до рамо с неприятни хора, от които би трябвало отдавна да си се отървал. Необходимостта да им даваш обяснения за житейските си избори („И ти що не замина за Щатите тогава?”).
Необходимостта да изслушваш техните. („И казвам ти, това тука няма нищо общо с там – просто нямаше начин да не си дигна задника. А Нели като каза не та не – затова се разделихме…”)
Срещите на випуска са като снимане на порно филм – напълно непознати се опитват да фамилиарничат и да правят оргия пред публика. С тази разлика, че за участие в среща на випуска не плащат на теб, а ти си плащаш.
Обяснимо е, ако такава ненавист към срещи на випуска изпитват хора, които са били загубеняците, смотаняците сред връстниците си, които имат само лоши спомени от училището или университета. Но аз не съм такъв. И въпреки това стомахът ми се обръща при мисълта да видя накуп всички тези хора, които отдавна не са част от живота ми. А нещо, което не е част от живота ни, никога не е било.
Това, разбира се, не означава, че човек не може да има приятели от ученическите години – и някои от най-важните хора в живота ми, от моите най-добри приятели и семейни познати са такива. Но те са част от настоящия ми живот, а не от едно минало, пакетирано в найлонови пликчета за фризер с надпис „Да се яде на всеки пет години”. Това замразяване на отношения и търсене след толкова време на хранителна стойност там, където такава няма, ми изглежда патологично, нездравословно, способно да предизвика натравяне.
