светци и предатели.

В последно време изследвам любителски теорията за кризата на средната възраст (към по-младите читатели: не бързайте да си тръгвате от темата!). Откривам удивително интересни неща, както и някои прости отговори на сложни въпроси, валидни за всяка възраст – и вероятно ще пиша за това скоро. Но днес искам да споделя нещо, на което попаднах, докато ровех по темата за кризата и което, смятам, ще бъде забавно на много хора.

Преводът по-долу (в курсив) е от книгата на Noel R. McNaughton „Харли или жена ми?”:

Дейвид Бланчфлауър и Андрю Осуалд (David G. Blanchflower and Andrew J. Oswald) са изследвали безразборна извадка от 16.000 пълнолетни американци, за да изучат връзката между доходи, сексуално поведение и щастие. Те са описали своите изводи в доклад, озаглавен „Пари, секс и щастие: емпирично проучване” (“Money, Sex And Happiness: An Empirical Study”), публикуван от Националното бюро за икономически изследвания в Кеймбридж през май 2009та.
 
Ето някои от техните изводи:
• Честотата на сексуална активност се асоциира положително с щастието. Това важи и за мъжете, и за жените, както и за възрастовите групи под и над 40 години, без разлика.
• Средният американец (да се разбира намиращият се на статистическата медиана, б.пр.) участва в сексуални актове 2-3 пъти в месеца (сред хората под 40 г. медианната стойност е веднъж седмично).
• Около 6% от изследваните твърдят, че правят секс повече от веднъж седмично.
• Почти половината от жените над 40 г. казват, че не са правили секс през предходната една година. За мъжете този процент е 20.
• Хомосексуалността няма статистическа значимост що се отнася до щастието.
• Сексът изглежда има извънмерно по-голямо значение за щастието на високообразованите хора.
• Най-щастливи са онези хора, които през предходната година са имали само един сексуален партньор.
• Живеещите с партньора си правят повече секс от живеещите сами, разведените, вдовците или разделените.
• Високообразованите жени имат тенденция към по малко сексуални контакти.
• Доходите нямат ефект върху количеството секс. Статистически, парите не водят нито до повече сексуални партньори, нито до повече сексуални преживявания.

И сега идва интересната част.

Като използват комбинация от формули, която само икономисти могат да измислят, учените установяват, че „сексът участва в уравнението като толкова значима променлива, влияеща положително на щастието, че увеличаването на сексуалните преживявания от един път месечно на един път седмично е равносилно на количеството щастие, генерирано от допълнителен доход от $50,000 годишно за средния американец. 
Изследователите също така определят, че стабилният брак (съжителство) е равен на щастието, генерирано от допълнителни $100,000 годишно. Разводът, от друга страна, „отнема” от щастието еквивалента на $66,000 годишно.
 
Е, все пак, сексът ли води до щастие или просто щастливите хора по-често се вкарват едни-други в леглото? Изследването на каузалността още върви, но вече има достатъчно доказателства, че сексуалността и положителната психична настройка се подсилват взаимно. Тъй като икономиката в криза кара много от нас да се тревожат за загубата на доход, може би е нелоша идея да се фокусираме върху неща, които могат да ни направят щастливи – пари или секс, вие избирате. И сами знаете какво да правите (ако можете да убедите своя партньор да се върже на идеята…)

Няма да коментирам откъса, той говори сам за себе си. Ще кажа само, че извадката и статистическата издържаност са доста добри и въпреки, че става въпрос за изследване, правено в САЩ, аз смятам, че резултатите му са до голяма степен относително приложими към повечето развити страни.

За да ви улесня още малко, нека кажа, че медианният доход в САЩ е около $46,000. Ако приемем такъв доход от приблизително 7200 лв годишно за България (по последни данни), това грубо означава, че българин, който увеличи сексуалните си преживявания от един път месечно на един път седмично, ще се почувства толкова щастлив, колкото ако си докара допълнителен годишен доход от 8-9 хиляди лева. Ако пък сте успели и да изкарате цялата 2011 със своя единствен партньор, значи направо сте с двайсет бона напред.

Що за идея е това, какъв е нейният смисъл? Хора, които по силата на обстоятелствата, или направо по принуда и неизбежност, са били заедно за 4-5 години след това се пръскат по широкия свят и пет, десет, двайсет години по-късно настоятелно харчат усилия и средства, за да си организират срещи?

За мен това е лицемерие, самоизтезание, граничещо с мазохизъм. Или монументална егоцентричност. Я да им разкажа колко богат съм станал/как съм се уредил/колко деца съм си народил/какъв апартамент съм си купил. Да им обясня с апломб колко пъти съм се женил и развеждал. И да чуя колко пъти те са го правили. Да ги видя колко са остарели, за да усетя още по-добре колко аз самият/самата младея. Да се усетя смачкан от досадата на чуждите животи и в същото време да почувствам фалшивото надмощие на човек, който вярва че някъде, сред една групичка отчаяни непознати на средна възраст, е консервирал своята младост.

Среща на випуска! А практическата страна е още по-ужасна.

Мъчително събиране в някой ресторант, в отдавна забравен град, а за някои – в отдавна забравена страна. Наливане с вино сред хора, които отдавна са ти непознати и участие в състезание по бързо говорене за себе си.

Или – за интровертите сред нас – мъчително давене в помията от чужди безсмислици, подробности от чужди животи и чужди хвалби и/или оплаквания, за които не искаме и да чуем, а ни се вменява задължението да познаваме. („Не ми ли видя снимките във Фейсбук?” „Ами не, не ползвам Фейсбук…” „Стига бе, ти да не живееш на Марс?” „Мислех да се местя, но се отказах. Щото чух, че май и там вече имали акаунти”.)

Необходимостта да седиш рамо до рамо с неприятни хора, от които би трябвало отдавна да си се отървал. Необходимостта да им даваш обяснения за житейските си избори („И ти що не замина за Щатите тогава?”).

Необходимостта да изслушваш техните. („И казвам ти, това тука няма нищо общо с там – просто нямаше начин да не си дигна задника. А Нели като каза не та не – затова се разделихме…”)

Срещите на випуска са като снимане на порно филм – напълно непознати се опитват да фамилиарничат и да правят оргия пред публика. С тази разлика, че за участие в среща на випуска не плащат на теб, а ти си плащаш.

Обяснимо е, ако такава ненавист към срещи на випуска изпитват хора, които са били загубеняците, смотаняците сред връстниците си, които имат само лоши спомени от училището или университета. Но аз не съм такъв. И въпреки това стомахът ми се обръща при мисълта да видя накуп всички тези хора, които отдавна не са част от живота ми. А нещо, което не е част от живота ни, никога не е било.

Това, разбира се, не означава, че човек не може да има приятели от ученическите години – и някои от най-важните хора в живота ми, от моите най-добри приятели и семейни познати са такива. Но те са част от настоящия ми живот, а не от едно минало, пакетирано в найлонови пликчета за фризер с надпис „Да се яде на всеки пет години”. Това замразяване на отношения и търсене след толкова време на хранителна стойност там, където такава няма, ми изглежда патологично, нездравословно, способно да предизвика натравяне.