Можем да изпадаме в самозаблудата, че светът „навън” е този, създаващ нашите проблеми. А истината е, че всъщност източникът на всяко наше страдание е егото, идва от игрите на егото. А какво е то? То е ограниченият изолиран илюзорен Аз, не виждащ по-далеч от собствения си нос. Вътрешният саботьор, държащ ни затворени в „тъмните подземия” на собствения ни ум.
Егото притежава жизнено важна функция. То е това, което като една движеща камера, ни показва какво се случва във външния свят. Без него нямаше да имаме никакво съзнание за нещата. Докато имаме физическо тяло, ние трябва да имаме его. Проблемът е, че то излиза извън контрол.
Егото е да бъде просто като куриер, който доставя съобщения на нашия съзнателен ум. Вместо това, ние му позволяваме да отваря нашите писма, да ги чете и да ни казва как да отговорим. И не само това, но му и позволяваме и да избира кои писма да ни покаже!
Издигаме егото на пост, за който то е некомпетентно.
Нашата задача е да разбираме своето его, така че да можем да разпознаваме неговите надути тиради и бръщолевенето му. То е хлъзгав купувач и се преобразява по различни начини; трябва да можем да проникваме под неговите маски, тъй като отвъд егото се крие нашият истински, неограничен Аз.
Да се ядосваме за глупости, да чувстваме страх и безпокойство, да се чувстваме отчаяни, безпомощни и безнадеждни, да се чувстваме обидени и виновни, да искаме одобрение и възхищение, да приемаме нещата лично, да критикуваме и съдим другите, да се чувстваме празни и неудовлетворени, да се хвърляме от едно настроение в друго, да се чувстваме притиснати от времето и принудени, да се стремим да бъдем идеални, да се безпокоим за външния си вид и за своя успех в обществото, да се фокусираме изключително върху целите и резултатите, да се вкопчваме в миналото, да се страхуваме от промяна, да се притесняваме от провал, унижение и отхвърляне, да се съревноваваме, вместо да си сътрудничним, да бъдем манипулативни, да вредим на другите и да злоупотребяваме с тях, да бъдем твърди и неотстъпчиви, да бъдем неспособни да живеем в настоящия момент, да се пристрастяваме към алкохола и наркотиците, към нещо да сме зависими, да търсим отчаяно любов и сигурност, да искаме да бъдем „специални” за някого, да чувстваме, че животът е безполезен и безсмислен, да се вземаме прекалено насериозно, да чакаме „външният” свят да се оправи, за да може да се почувстваме наред……. всичко това егото ни кара да го чувстваме и изживяваме…
Егото е доста объркано от идеята за равенство. То просто не може да проумее, че всички сме уникални, но равни. Всичко трябва да бъде сравнявано и оценявано или като „по-добро”, или като „по-лошо” от своите алтернативи.
Егото иска от нас да развиваме таланти и да трупаме знания, не заради чистата радост и предизвикателството да свирим на акордеон, да четем книга, да пишем, да танцуваме, рисуваме, да променяме интериорния дизайн в дома си… а с цел другите да ни ласкаят и да ни се възхищават. Егото иска романтична връзка с единствената цел да се почувства „специално” за някого – то не е водено от желанието да дава любов и да установи истинска близост, споделяне, взаимност в творенето на живота. Егото не може да обича, то се страхува от любовта. То е себично и арогантно. Изпълнено е с илюзии за собственото си величие. Неговата движеща сила е да буде нахранено и удовлетоврено желанието да се почувства по-добро от другите, да бъде разграничено от останалите, да се чувства „специално”.
Например, ако ви привлече метафизика, духовното, окултното, магическото… то егото ще види с удоволствие терен за действие и ще се опита да ви убеди, че това ви прави „по-добри” от другите. Все пак това е ново разбиране за света, нова духовност, ново течение, учение… всичко друго е отживелица, ще каже… А то, егото, обича да поучава. То обича да играе игрички. Духовните игрички са не по-лоши игрички от другите.
В действитеност, разбира се, нищо не ни прави по-добри или по-лоши от останалите. Всички ние сме уникални. Всеки от нас притежава собствена палитра от качества, характер, способности, недостатъци – и ако съдим другите, съдим себе си. Все пак светът е огледало. Ако безрезервно обичаме себе си, няма да изпитваме потребност да съдим другите.
От друга страна – собственото омаловажаване – чувството, че сме нещо по-малко от другите – е друг начин за изявяване на егото. „О, аз съм просто нищожество, боклук, червей, не се занимавай с мен, искам да изчезна, искам да ме няма, да потъна в дън земя, аз съм напълно безполезен и защо и как някой ще иска изобщо да общува и бъде с мен, аз съм просто един невротик…”
Да се виждаме като по-маловажни от другите или като хора, по-недостойни или заслужаващи по-малко от останалите, е просто друга форма на арогантност, носеща маската на скромност или невроза.
Когато излезем отвъд границите на егото, разбираме, че всички сме равни. Едно.
