Един и десет е. За пореден път не мога да заспя. Мисли като вихрушка. Едва улавям част от тях. Като затворя очи ми се завива свят. Поредната чаша уиски стои пред мен. Сред целия хаос в душата, в ума от време на време една мисъл ме разтърсва като гръм: „Имам нужда от смисъл!“ Цялото ми същество крещи. Не чувам нищо в този писък. Не чувам себе си. Истината ми отпреди пет минути, сега е като чужда. Не е моята. Кога бях щастлива? Бях ли? Къде? С кого..?
Сякаш имам нужда едновременно от всичко. А всъщност от нищо. Продължавам да мисля. Кога спрях да живея? Живях ли? Кое ме кара да се усмихвам? Изглеждам щастлива. Съм ли? Отвътре ми е празно. Изчетох купища книги. В тях ли живях до сега? Кой трябва и може да запълни празнината? Аз ли? До мен един силует. Не го разпознавам. Наложих шаблона на толкова много лица. И всичко изглеждаше криво. А кое е право? Съдя. А имам ли разрешение за това? Аз не съм критерий. Пак всичко се разми.
Правилно и грешно. Думи. Иска ми се да знаех повече. А вече съвсем нищо не знам. Пак сълзи. Извират и не мога да контролирам. Кого виня? За какво? Че съм сама? А кога не бях?
Ще ми се някой да надникне в главата ми. Да размести всичко и да намести парчетата. Да извади от там всичко ненужно. Но няма никой. Всеки е свят. И не моя. Тъга ли е това? Безсилие? Наистина не знам какво да направя. Пиша, сякаш не мога да спра. Просто мисли. Някои от многото. Една на милион. Какво загубих? Спечелих ли нещо? Искам само себе си? Значи ли, че съм егоист? Или просто от тук да започна? Пиши! Пак стиснах зъби. Това помага ли ми?
Искам да съм цветна. Но съм негатив. Черно и бяло. Като всичко и нищо. Умна не съм. Но и глупава. Не съм красива. Нито грозна. Обичана? Мразена? Приятел? Враг? Смела? Или страхлива? Скачам ли? Скачах. Не мога да спра.
Чувствам вина. За тази, която съм. А СЪМ ЛИ? Утре пак няма да мога да стана. Кое довърших до край? А започнах ли нещо? Не се намирам. Как очаквам някой друг да го направи? Искам някой да ме познава. До болка. Повече от себе си. И да ми разкаже. Коя съм. Коя бях. Ще бъда ли…? Близостта не помага. Просто два свята,които се докосват. За миг. И всичко свършва. Всеки по пътя си. Не искам да говоря. Думите са празни. Ненужни. Пречат. Къде е прозореца на тази душа?! Искам глътка въздух! Не искам да спирам сега. Заключих се. В себе си.
Имам нужда от смисъл. Някой. Друг човек. Който да е тук и сега. Без да бърза. Без да ме иска. Без да ме има. Да има себе си. И да е богат с това. Да не търси. Да не чака. Да не моли. Да не има.
Просто да ме отключи.
За да дишам.
Бел. ред.: Новите редове не са нова мисъл. Всяка мисъл е нова
