Случвало ли ви се е, когато сте била по-малка, или пък вече, когато вие самата станете родител, да имате конфликти с майка си?
Постоянно неодобрение на вашето поведение?
Постоянни непоискани съвети, как да се държиш, какво да правиш, как да говориш …
Коя компания е подходяща за вас и можете да излезете, и коя не?
Коя приятелка ви е приятелка, и коя не става за такава?
Кой мъж става за вас, и кой не?
Как да се държите с детето си?
Как да лекувате детето си?
Как да го учите? Как да му говорите? Как … как … как …
Всичко, което вие си мислите че знаете, и прилагате спрямо вашия начин винаги е в противовес с разбиранията на майка ви.
Звучи ли ви познато?
Ако да, как успявате да контактувате с майка си?
Това не прави майката лош родител, но при всички положения, ще ви накара вас да се чувствате като незрял, неразумен и незнаещ човек, който не може да се справи сам с нищо, ако не следва съветите на майка си. И ако нещата не се правят по начина, който майка ви смята за правилен, значи всичките ви постъпки са погрешни.
Как можем да променим родителите си, и да им обясним, че и ние имаме разум, и сами можем да преценяваме?
Дали изобщо те някога ще приемат нашето поведение за нормално и правилно, щом то не отговаря на тяхната истина?
Дали някога майката ще започне да вярва повече на собствената си дъщеря, а не на други, които интерпретират или казват неща, извадени от контекста?
Понякога си мисля, че е невъзможно …
Един ден и ние ставаме родители. Правим всичко по силите си, да бъдем перфектните родители (въпреки, че такива не познавам, и ако се считат за такива, то те очевидно не живеят в този свят), за някой ние сме повече от чудесни, компетентни, справяме се по-добре от всеки друг, който те познават, но за собствената ни майка, се оказва, че ние нищо не разбираме от това, и трябва да изпълняваме нейните съвети.
Защо? Защо родителите ни не искат да приемат, че може би и ние сме прави!?
Може би и ние имаме някакъв опит вече, натрупан къде от неотъпканите пътеки през които сами сме решили да поемем, къде от това, че живеем в друг век и все още разликата между поколенията много силно се усеща?
Дали, ще дойде момент, когато майка ви ще ви погледне, и ще каже: Ти се справяш чудесно! Ти си моята гордост! Ти си моето пораснало момиче …
Боже, в такива моменти ме е страх от бъдещето. Дали някога ще получа признание от майка си за всичко, с което съм се преборила и съм опитала и не само опитала, но съм станала по-добра!? Дали някога ще бъдем оценени?
Защо, хората, които най-много обичаме, ни нараняват най-силно?!
Ами защото ако не ни интересуваше какво мислят за нас, нямаше да могат да ни наранят!
А защо толкова боли?
Защото болката, от това да правиш всичко по силите си, за да се справяш чудесно, не само в едно отношение, но в 90% от направленията на живота, от липсата на признание, и вечните укори може не само да те унизи, но и да те провали.
Никой обаче не се замисля за това.
От една страна трябва да се бориш с всички други трудности в живота, за да постигнеш твоите успехи, а от друга, да убеждаваш майка си, че пътя, който си поел е правилен? Всеки път е правилен, само защото това е твоята истина, твоя стремеж.
И накрая, след всички укори и съвети (непоискани коментари, върху които е добре да се замислим, за да може да започнем да разбираме майка си), срещу които вие сте опонент, да ви се каже – ти си след мен …
Радвам се, че съм след теб, иначе нямаше да си ми майка …
Радвам се, че ще се поуча от собствения си опит, че ще мога да извлека най-доброто от твоето и моето поколение …
Радвам се, че се науча, да не давам непоискани коментари, които могат само да наранят и унизят детето ми.
Радвам се, че ще мога да се насладя на всичко това.
Защото това е моя живот и независимо, дали в очите на другите е добро или лошо, правилно или не, това е моя живот, и имам право да изживея точно него, по начина, по който го смятам за правилен.
Ако моя начин на живот помогне и възпита детето ми уверено в собствения си потенциал, силно и устремено, аз ще съм още по-щастлива.
Но ако детето ми постоянно слуша от мен, кое е правилно и кое не, ако постоянно му казвам как, кога, с кой … дали ще е щастливо? Всеки трябва да измине своя път.
На 33 години продължавам да съм вироглава, да имам собствен поглед върху живота, да постъпвам по начина, който считам за правилен, и това ме прави лошата дъщеря …
И за всички други съм по-успешна и добра, но не и за собствената си майка …
Вечната борба на доказване …
Не, не се доказвам пред майка си. Искам само да ме оставят на мира, защото всеки има своята истина и не желая, да убеждавам някой в моята. Защото неговата е съвсем друга, и каквото и да казвам, ако той вижда само неговата, така и никога няма да приеме чуждата истина, дори само да помисли над нея.
Етикети/Тагове: баби, война, комуникации, конфликти, майки, майчинство, неодобрение, проблеми, родители, съвети
