Или недостатъчна сърдечност
Болката в средата на гърдите му беше ужасна, дори не можеше да си поеме дъх, а устата му се залепи. Усети как ръката му от пот се хлъзна по дръжката и се свлече зад последната седалка. Миг само преди това отстъпи мястото си на възрастна жена, която пъхтеше в августовската жега, натоварена с мрежи. Така го бяха учили там… в провинцията.
Странно, но болката изчезна, стана му толкова леко, че му идваше да литне. Май човек трябва да внимава какво си пожелава, защото в следващия миг разбра, че гледа от тавана на трамвая. Не, не можеше това да е истина: видя себе си паднал на пода на трамвая, а всички го заобикаляха като прокажен и слизаха на поредната спирка. Дали беше мъртъв? Кой да му каже? Още по-странно му се стори това което разбра в следващия момент: той можеше да си лети свободно из трамвая и крещеше с пълно гърло като луд:
– Хора, вижте ме, лошо ми е, там съм, зад последната седалка, елате, помогнете ми, ееееееееееей!
Никой не го чуваше обаче, но той чуваше прекрасно разговорите им, дори четеше мислите им. Първа го видя лелката с пазарските мрежи: „Боже-е, младо, пък така се е напило, чак да не се държи на краката си. Я да се дръпна по-напред, че знам ли…“
„Лелче, лошо ми е, помогни ми“ – продължаваше да се дере Боян, но лелката повлече мрежите напред, глуха за воплите му.
Е, тези тийнейджъри няма начин да не го чуят – насочи се към близкото момиче и стоящото до него момче. Тогава чу мислите й, когато погледа й попадна на безжизненото тяло: „Абе, готин тип ама явно не носи на пиячка, има да си лежи тук, дано само не повърне на обувките ми, че са италиански…“
Тогава Боян прочете мислите и на оня с нея: „Леле, тоя ме е изпреварил, аз довечера така ще се надрусам… само да си намеря една десетка.“
Някакъв очилат чантаджия гнусливо отвърна глава: „Да го е яд човек да тръгне с трамвай, всякаква измет се валя тук!“
„Хора, чуйте ме, нещо ми стана, не съм пил, помогнете ми!!!“
– Боян разбра, че никой не чува гласът на духа му, а там лежеше полужизненото му тяло, за което все още имаше някакъв минимален шанс.
На следващата спирка се качи шумна тълпа джебчийки, които като го видяха, веднага си дадоха знак и за отрицателно време направиха кордон около него, а една ловко пребърка джобовете му.
„Ей, какво правите, нямам пари…“ – викаше им Боян, но те го подминаха разочаровани – в джобовете му имаше 5 лева, карта за градския транспорт и някакви нагънати чертежи, които те хвърлиха смачкани.“
Това е последното ми изобретение, луди ли сте бе, защо го смачкахте?!“ – но циганките нито го чуха, нито ги интересуваха чертежите на последното изобретение на младия инженер – конструктор, отличник на випуска, с предречено от ректора на университета блестящо бъдеще на учен… Беше от дълбоката провинция, но това не му пречеше да има амбиции и възможности да навлезе здраво в професията за която си бе мечтал от дете. А и столицата предлагаше отлични възможности за реализация – тук можеше да разгърне всичките си идеи и способности… Само, че сега разбра, че не е никакъв инженер, на който тази столица ще се зарадва, а един безжизнен труп, непотребен на никого, освен на червеите.
И никой не можеше да чуе писъците му, а и душата му губеше сили от опитите да накара влизащите и излизащите от трамвая да не го подминават като подхвърлена дрипа. Боян коленичи до тялото и заплака, сбогува се, въздъхна и отлетя към светлината. Цял ден безжизненият вкочанен труп си остана там – зад последната седалка, побутван и подритван от хорските подметки, а когато превали нощта и трамваят спря в депото уплашен ватманът побутна вдървеното тяло: „Момче, ей, момче, стани, какво ти е?“
Дежурният лекар от ,,Спешна помощ“ констатира вероятната причина за смъртта, която и записа в листа – сърдечна недостатъчност. Така отговори и на въпроса на ватмана от какво е починало момчето, но изведнъж се сепна като събуден от сън:
„- От сърдечна недостатъчност ли ви казах?! Извинете, лекарски лапсус – не е починал от сърдечна недостатъчност, а от недостатъчна сърдечност…Линейката изпищя сърдито и потъна в черната паст на многомилионното, многоглаво бездушно чудовище…
