Той седеше в колата си и разлистваше вестник – просто така, да мине време. Но безцелното четене го убиваше.
Макар и интелигентен, усилията му не бяха насочени към нещо конкретно. Идеите му бяха разхвърляни като дрехи в неподреден килер, в който той се ровеше често с надежда да открие нещо ново и интересно, но без резултат.
Може би някой ден щеше да докаже на всички, че той може, че той ще бъде! Да, точно така – ще бъде ! Но какво всъщност искаше?
Винаги бе харесвал изкуството. Като дете често участваше в изложби със свои картини и посетителите хвалеха творбите му. Дали да не стане художник?
Не, в това няма смисъл!
Той смяташе рисуването за загуба на време – точно като четенето на жълта преса, каквато в момента „прелистваше“. Макар да се напрягаше върху текста, до мозъка му не достигаше нито частица от напечатаното във вестника.
Хрумна му, че животът му е като сивата вестникарска хартия. Но тя, за разлика от него, бе жива – върху хартията машини рисуваха букви, цифри, изображения. Хората я използваха за опаковане на всевъзможни неща – подаръци, дрехи, храни и прочие. Някои дори запазваха стари вестници, за да прибират в тях новите. Странно, нали?
…
Някой почука на дървената му врата. Това възбуди съзнанието му и той се раздвижи. Искаше да стане. От дълго време не се бе хранил, бръснал, преобличал. Сякаш току-що съзнанието му се бе размразило, пренасяйки го в друг, жив свят, където всичко бе ново и непознато за него.
Опита се да отвори очите си, но не можа. Кой ли бе почукал, кой ли бе го потърсил ?
Може би бе любимата му. Тя го посещаваше всяка вечер. Двамата се обичаха, но любовта им бе обречена – та той дори не можеше да отвори очите си и да стане! Какво по дяволите ставаше с него?
…
Изведнъж целият се изпълни с решителност! Искаше да се освободи от невидимите окови, които го бяха приковали. Можеше лесно да ги счупи, но по непонятни за самия него причини не го правеше – може би защото просто се страхуваше отново да заеме своето място в света – място, което не бе избрал, но където принадлежеше.
Душата му търсеше отчаяно свободата – всяка клетка в тялото му се бореше за нея. Никога не бе изпитвал нещо подобно – усещаше физическа болка, но знаеше, че ще я преодолее.
…
Осъзна, че нищо от това не бе реално – колата, вестникът – бяха илюзии.
Отваряйки очите си видя, че се намира в болнична стая. До леглото му имаше шкаф, а върху него бели болнични листове. На един от тях пишеше с главни букви „Пациент в кома“.
Той си спомни, че бе пострадал при тежък пътен инцидент.
Оживял след повече от 10 години в кома, той най-после се бе събудил.
Бе победил, бе извоювал живота и свободата си. Той се чувстваше велик и непобедим. Той бе ГЕРОЙ !
