A ти кога плака последно? Наша милост, „слабият пол“, редовно проронва по някоя сълза – все пак само мъжете не плачат, нали така. На всичкото отгоре често ни се случва да загубим контрол в най-неподходящия момент. След което ни иде да потънем в земята от срам и се питаме нормална ли е тази компрометираща проява на малодушие. Ако и ти си си задавала този въпрос, добре дошла в отбора, пише в априлския си брой сп. „Glamour”.
Помня, че когато бяхме много, много малки, една вечер бях отишла при майка си и я бях попитала съвсем сериозно дали сестра ми не е родена с някакъв дефект на очите. Тя никога не плачеше – най-много очите й да се насълзят през зимата от студа. Аз, напротив, можех да се разхлипам, ако някой на вратата на автобуса ме бутне, за да се качи преди мен. Ако нашите откажат да ме оставят да спя при Ели довечера. Ако ме хванат без домашно. Ако някой ме упрекне, че не съм се държала добре и съм го разочаровала. И до ден днешен съм си същата – плача, когато нещата излизат извън моя контрол. С тази разлика, че вече не съм на 10 и когато изгубя самообладание, става доста неловко. Давам пример. Преди половин година си смених работата и от новото място държаха да изкарам книжка, така че записах курсове. Инструкторът ми ми каза, че такова чудо като мен не е виждал: още когато завъртах ключа и не успявах да запаля веднага, очите ми се насълзяваха. „Засрами се, голяма жена, ще ми реве като ученичка!“, изрева той един ден, когато изгаснахме на едно от най- оживените кръстовища в София. В резултат на това успяхме да тръгнем чак на следващото зелено. Разбира се, че ми идеше да потъна в земята – стотина души станаха свидетели на провала и на сълзите ми, докато се опитваха да ни заобиколят. Но това си бяха бели кахъри на фона на срама, който брах при напускането на предната ми работа. Бях нещастна там, защото не ме оценяваха, и последния месец бях в страшен конфликт с прекия си началник (също от женски пол, но категорично от вида на сестра ми). След поредния скандал си подадох молбата за напускане. Да, правех го по собствено желание, но докато обяснявах, че решението ми е окончателно, гласът ми се накъсваше, а когато излязох от кабинета й, очите ми издайниче ски блестяха. Не, не ми се наложи да изтичам с плач до тоалетната или да ми подават носни кърпички, защото нямаше реки от сълзи, но въпреки това бях изгубила хладнокръвие. Също като миналата седмица, когато се скарахме сериозно с мъжа ми. Или no-миналата, в киното, на щастливия финал на една романтична комедия. Или на родителската среща на дъщерята, където цяла вечер я хвалеха, аз си бършех развълнувано очите, а мъжът ми ме гледаше със смущение. Вечно ми повтаря, че съм най-емоционалното и чувствително същество на планетата и трябва да стана по-дебелокожа. Как при това положение можех да му призная, че предния уикенд пролях една и половина сълза в собствената ни кухня. Защото бях сложила да пека кекс, щяхме да ходим на гости на свекъра и свекървата, звънна ми една приятелка и изненадата ми стана на въглен. Това нормално ли е, питам?!
Някои плачат от радост, други – от мъка, трети – от сутринта
Има жени, известни с научните си постижения. Такива, известни с музиката си. С бизнес империите си. С филмите си. Със спортните си постижения. С лайфстайла си. Дори със силикона си. В очите на нас, обикновените простосмъртни, те си имат всичко, което може да си пожелаеш: слава, пари, готини гаджета, луксозни къщи, коли и яхти. Изобщо живот като приказка – гледаш ги и си мислиш: не, няма начин те да са от плачещия вид. И все пак и на тях им се случва да изгубят душевно равновесие – при това пред очите на всички. Веднага давам пример: Анджелина Джоли, която плака в ефир, когато говореше за Камбоджа, на премиерата на филма си в Сараево, в интервюта за майка си и за това колко добър родител би искала да бъде. Или Кристина Агилера, която се разплакваше на сцената, когато отвореше темата за раздялата на родителите си и когато изпълняваше Hurt. Или сега се сещам за признанието на Стефка Костадинова, че когато е взела златния медал в Атланта, е плакала от яд, защото на нея 205-те сантиметра не са й били достатъчни. Въпреки това цяла България гледа това награждаване и нашите очи се навлажниха от гордост и радост, докато се издигаше трибагреникът и звучеше химнът, нали? Всъщност, като се замисля, има и такива личности, които помним главно с публичните им сълзи. Като тенисистката Яна Новотна например, която плака на рамото на дукесата на Кент след загубата си от Щефи Граф. Или като Петя, която като че ли плачеше през цялото време на първия Survivor и пророни сълзи дори по време на финалното си интервю. Или като Кики, която се разплака в „Острова на изкушението“, когато разбра, че Андрей й е изневерил, и взе решение да го напусне. При което всички жени си отдъхнахме облекчено. Интересното е, че понякога изпуснатите нерви и проявата на слабост очарова и печели симпатиите на нас, свидетелите им от женски пол, докато друг път ни кара да си казваме: „Боже, каква супер слаба, безволева личност!“ За второто подозирам, че е по същата причина, по която хората имаме склонността да презираме другите, които имат същите лоши навици като нас – мъжете не критикуват плачещи жени, а просто се стъписват при вида им, нали така? Ако внимателно изследваш анатомията на плача, както направих аз, неминуемо ще стигнеш до следния полезен извод: всяка себеуважаваща се жена на тоя свят може да си поплаче до насита, когато е радостна, и да си поплаче, когато е тъжна. И това ще е напълно ОК, дори ако някой я види. Но ако плаче, докато губи, си е изцяло на нейна отговорност и за нейна сметка. Защото после никой няма да й позволи да го забрави дълго време. На първо място – жената в огледалото. Защо сме толкова безмилостни към себе си?
Мъжете не плачат
Момчетата и момичетата плачат горе-долу по равно докъм 12-ата си година. После, в пубертета, мъжете „пресъхват“, а момичетата продължават да плачат, или поне така смятаме всички. Направих си миниексперимент – разпитах 10 приятели от мъжки пол дали им се е случвало да плачат заради провал в работата или връзката си. И те отговориха, че да – „Е, не съм лял крокодилски сълзи, ама ми се е случвало да се затворя в кенефа“, призна М. Когато става дума за ежедневни, дребни моменти на фрустраиия обаче, нещата стоят съвсем различно – стресът, предизвикан от един изпуснат полет, кофти отношение или проблеми с колата, които водят до закъснение за важна работна среща например, кара мъжете не да се разплачат, а да се разпсуват. Двата пола просто сме устроени различно и не, това не е единствено въпрос на възпитание. Както твърди един приятел от интервюираните, завършил психология: „При жените плачът в кризисни моменти показва, че им липсва достатъчно увереност, че могат да се справят с положението. При мъжете псуването е абсолютно същото – знак, че губиш власт над ставащото, знак за ниско самочувствие.“ Разбрах, че е напълно прав, когато попаднах на следното, супер интересно изследване. Доктор Уилям Фрей, американски биохимик, прекарва 15 години в изследване на сълзите, и едно от заключенията му е възхитително. Според него сълзите премахват всички видове токсични стрес хормони, които се натрупват в тялото ни в моментите на разочарования и страдания. Ето защо един хубав плач те кара да се почувстваш като нова, и обратно – ако се опиташ да преглътнеш сълзите, за да излезеш мъжко момиче, се чувстваш още по-потисна- та. Следователно, макар че избухването в сълзи те кара да се чувстваш супер слаба („Как не можах да се сдържа?!“), плачът всъщност е точно толкова важно физиологично средство за премахване на лошите субстанции от тялото ти, каквото е издишването и отиването до тоалетната. Логичният въпрос е защо тогава мъжете не го правят, щом е толкова полезно? Установено е, че нашият пол произвежда повече стрес хормони, тялото ни го прави по-дълго и ги натрупва в сериозни количества. Освен това ние разполагаме с по-малко тестостерон, така че нямаме желание в моменти на стрес да се сбием с някого или да отидем да поблъскаме в залата, за да ни мине. Впрочем нашият способ за разтоварване на стреса си има своите предимства – кога последно проля сълза и спаси глоба за превишена скорост?
Вместо финал
Що се отнася до моята сестра, ето какво се случи известно количество години след оная вечер, когато отидох при майка. „По-скоро ще умра, отколкото да се разплача пред други!“, ето това изхлипа сестра ми през стиснати зъби, когато съвсем случайно влязох в стаята й, когато се бяхме събрали при нашите за Коледа. Беше се разделила с гаджето си преди 4 месеца и всички се чудехме колко спокойно го приема. Е, явно не бяхме прави. Явно тя не беше родена с никакъв дефект. Просто беше свикнала да се стреми да е перфектна. Никога да не показва слабост пред другите, били те и най- близките й хора. Но както пишат в любимите ми книги за себепознание и самопомощ, именно този нереалистичен стремеж ни докарва на нас, жените, огромен стрес. И когато се провалим в невъзможната мисия, се самообвиняваме. След което какво правим, мислиш? Точно така, дръпваме му един хуууубав плач.
Звездите признават, кога за последно за плакали…
Защо плачат жените?
Ако харесвате нашия сайт, харесайте страницата ни във Facebook и станете наш приятел, за да получавате винаги нова и актуална информация и статии.
