Случайно забелязах те в тълпата от безсрамно блудстващи души. Усмихна се и продължи нататък, но в мен остави палещи очи.
Като дете несправедливо обвинено бунтувах се, не бях те преживял. Оглеждах се за теб опиянено,- а с теб дори не бях се запознал …
Погледът ми търсеше приятел, душа, в която бях се припознал. Безкрайно тъжен продължих нататък, че вечно ще те търся осъзнал.
Поредният абсурден спектакъл –
чакаш любовта да си тръгне!
Обичаш ли го? Или е приятел?
Искаш от съня да го изтръгнеш?
Тиха си! Тиктакаш в двоеточие.
Давиш се в мечти занемарени.
Антрактът интервал е между осите,
превърнал се в основно представление.
През миглите ти, като през завеса,
промъкват се изгубени понятия.
Притихнала, озъбена, безцветна,
в сбогуването скрила си разпятие.
Различна си, когато си смутена –
в очакване притихваш артистично.
Страхуваш се да бъдеш откровена,
сбогуваш се с мечтите задкулисно.
;
В мълчание изригва тишината.
Пламъкът на свещ е само блясък
в очите на иконите. Кънтяща
е истината, скрита в полумрака.
Два призрака пристъпват зад очите.
Поглеждат към димящото кандило.
В зениците заседнали са дните,
а истината къкри в чаша с вино.
От кръстен знак, родена непорочно,
душата светъл спомен озарява.
Задушница е. Шепата череши
почерпка е за гостите от Рая.
Аз ще нося в себе си, до гроба,
Българско сърце, свободен дух,
Вярата в България и в Бога,
Горд, достоен син на Аспарух.
Древни планини са ми опора,
Езерата път са към небето,
Житото е злато в небосклона,
Залезът разтапя се в морето.
Искам да повярвам, че ще мога
Йероглифите житейски да чета –
Късчета от мъдрост и тревога,
Логика от минало дошла .
Моят път е тук! Не се предавам!
Няма от какво да ме е страх!
Отечеството си не изоставям!
Песните си не превръщам в грях.
Ритъмът им ме събужда рано.
С мисълта – не съм предател!
Толкова пътеки извървях.
Учех се да бъда и мечтател,
Фокусник, приятел, син и брат.
Хлябът нагорчава, не е лесно –
Цял живот преследва се мечта.
Често се отчайвах, но в небето –
Шепота дочувах на дъга,
Щастието скрила в цветовете,
Ъглите обляла в светлина,
Южна кръв преляла ми в сърцето –
Ято от прабългарски слова!
;
Строши се бъчвата от спомени.
Разля се лава по паважа.
Подскочиха искри изгонени,
искри, дошли при мен от ада.
Подпалиха се зад таверните
захвърлени във коша ритми.
И закрещяха правоверните,
че бил съм с мисли еретични.
Сиртакито се извисяваше,
кипеше в дяволска наслада.
Пожарът в мене се разгаряше –
ритмично-музикална клада.
Във вените кръвта танцуваше.
Във сиво утро, с тъжен шепот
една мелодия събуждаше
в душата титанично ехо.
Уморен съм вече от безсилие,
но не успях света да променя.
Борбите ми завършваха с примирие,
но още не успявам да простя.
Забравени са пътища виновни,
разсечени от пулса ми трептят.
Прокобите се сбъдват, но тревожни
гадателите тайнствено мълчат.
Сълза оставя всяка моя мисъл
и всяка моя мисъл е съдба.
Стените не разбивам, просто сричам
знаците във опит да чета.
Тежи ми времето, но няма да разкъсам
душата си, като излишна дреха.
От страх лишена ще я облека
във прошката намерила утеха.
