Аз много пъти съм изтъквал, че най-големият враг на Бойко Борисов е собствената му голяма уста – и по-скоро повратливият му, немирен език. Наистина има голяма уста тоя човек, а пък езикът му не мирясва и за миг: постоянно нещо плямпоти и бърбори. Знаем, медиите са в екстаз от такъв Премиер-плямпало, е, верно, той също така е и Премиер от типа „Търчи-лъжи“; изглежда най-голямото му удоволствие, превъзхождащо дори и сексуалното, е да дава интервюта – забелязали сте блаженото изражение на лицето му когато говори „у телевизоро“?
Ще каже някой: да де, амо той с тая своя голяма и немирна уста и с тоя повратлив език си създаде цялата бляскава кариера, от проста мутра стана Премиер, нещо като абсолютен господар на тая страна (да се надяваме, само временно!). Вярно, не възразявам, медиите създадоха това чудо, тоя медиен герой, който в един момент придоби и водещо политическо значение. Което е същото все едно, да речем, проф. Вучков, който е от същия дол дренки ако го сравним със словоохотливия ни Премиер, в един момент да бъде харесан от малоумното простолюдие дотам, че и него да ни го натресат за Премиер или поне за… Патриарх (добре, че Вучков е дърт, щото иначе и тоя цирк можеше да доживеем!).
Но помнете ми думата: това, което създаде Б.Борисов като политически фактор, то ще го и унищожи, имам предвид големата му уста и буйния му език. „Език мой – враг мой!“ и „Езикът кости няма, но кости чупи!“ са поговорки, все едно създадени по повод на феномена Борисов. С устата си, подобно на свинска зурла, Б.Борисов сам си копае политическия гроб. Ако може да помълчи една годинка, ще векува политически, ала той хортува ли хортува, изпитвайки при това, предполагам, леки оргазми от удоволствието, което приказването му носи… (ОЩЕ >>>)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.
Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.
