Оригиналният текст е цял разказ, който не е разделен на части. Аз го разделих на три, за да изолирам притчите във втората и третата част, първата е встъпителна.
Къде ли не сме ходили като дюлгере скитници, ама най-много работехме по Пловдивско.
Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка – и ние бех на палатки – едни чакълджие, бараби. Ама да видиш какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, дето се правеше на Ботев. Ага запееше неговата „Молитва“ и закастреше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправяха, наежваха косите. Накрая ни питаше:
– Прав ли съм, майстори?
– Прав си, как да не си прав! – отговаряхме ние.
Това приятелство с барабите кара цело лето и когато да се разделим, те ни помолиха да им изпеем нашенска песня. И ние зафатихме:
Наведи се, Шар планину,
два близнака, два сирака,
да си видя наше селу,
наше селу, порву любе,
порву любе, стара майка.
Стара майка по двор ходи,
в роки държи два близнака,
едно пита де е майка,
друго пита – де е тетю …
И да видиш тия бараби като на запригрибаха (пригрибам – прегръщам), застискаха! Почерпихме се и се разделихме, като си обещахме другото лято пак да се найдим.
***
Мъжка философия
Като си дойдахме в село, почивахме един месец и пак замислихме къде да вървим. То от седене нищо не излиза.
– Оти си не опитаме късметя в Ташус (о-в Тасос)? Там има и други нашенци.
Речено, сторено! По Димитровден тръгнахме, вървяхме четири деня. Като пристигнахме там, найдахме другите нашенци. Тех ги водеше старият майстор Стракуня.
Стракуня беше добър човек, та рече:
– Ако не найдете другаде работа, ще работите с нас.
Вечерта отидохме в кафенето.
По едно време кафеджията повика едно момче и го прати някъде. След малко момчето се върна и с него един поп. Хванахме си ръцете, задрусахме ги и започнахме да правим пазарлък.
Ама поп не е научен да дава, то и ага се дави, ръка не подава.
Пуснахме се. Тогава кафеджията отново ни хвана ръцете. Пак се пуснахме. Кафеджията най-сетне рече:
– Етер бе, папаз ефенди! (Стига бе, попе!)
Кандиса и попът и пазарлъкът стана.
Отведе ни попът в една барака, залепена до неговата къща. Оставихме си багажа и отидохме в ахчийницата, та вечеряхме. Ага се ворнахме, както всекога си запехме:
„Чужда е земя притежна,
кайно е майка мащеха.“
Хубаво, ама по едно време се тропна на вратата.
– Влез – рекахме и какво да видим: писано женско, ама картина! .. Ние помислихме, че ще ни се са кара, дето пеем, пък то рече:
– А, хубаво пее, ни с папаза знае малко вугарски, беше на солунски села, всицко разбира… – И попита: – Вие имате ли жени?
– То имаме, та ходим да работим – отговори Доню Дандаров. – Иначе кой ще ги храни?
Пък тя се засмя:
– Ако сами не мозе да яде?
После каза „лека нос“ и си излезе.
– А брей, аркадаш, на такова пиле и без пари да му работим – подхвана пак Доню.
Пък някой му рече:
– Ако свали, Доню, твоя Руса вълненика и надене копринена фуста, мислиш ли, че няма да е по-хубава?
Пък Доню вика:
– Тя ще е хубава бе, ама няма да е чузда! …
„Бежещим през годините“, родопски сладкодумци, съст. Петко Величков,
изд. „Хр. Г. Данов“, 1976
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от
Gloxy-Floxy
