ОГНЯН ИСАЕВ

Клоунът днес е някак си нещастен, гълъбите храни някак тъжно, за смеха му хората си плащат и смехът му, знае се, е длъжен да кънти из целия площад, а носът му алено да свети. Целият дъждовен, кален град, с всичките му каменни павета, чака клоунът да разкаже смешка, да извади шарени балони, та онея, уличните грешки – есенни листа – да се отронят, в онзи купен смях да се удавят, разните изгубени любови скърцат със ръждивите си стави миг преди дъждът да ги отрови. Клоунът днес е толкова невзрачен, клоунът е болезнено неважен… Aко той във тоя миг заплаче, зная – моят грим ще се размаже…

П. П. Когато казваме, че някой ни прави на клоуни – не е вярно. Когато казваме, че политиците са клоуни – не е вярно. Клоунът си е клоун. Да не използваме думата клоун за щяло и нещяло!

П. П. П. Стихотворението е взето от ТУК, а снимката от ТУК!

Бях поканен в София при приятели и по работа. Бях почти решил, че ще ходя. Отказах се в последния момент. Реших да се прибера на село. Нещо ме дръпна на там. Почти ми омръзва от дългите, а и много често безсмислени пътувания.

Качих се на 13-ти в стария бус, който вози до селото и обратно. Още със слизането си ме удари един приятен въздушен аромат – чист въздух, балкански. Сигурен съм, че всеки е изпитвал това усещане – как дробовете ти се изпълват със студена планинска пара и те насища ненаситно. Къщата ни е на 20 минути от автогарата. Минах покрай даскалото. Изведнъж ме обзеха стари спомени и настоящи тъжни вълнения. Волейболното, футболното и баскетболното игрище ме викаха. А вратите на училището замислено втренчиха поглед в мен. Аз се спрях за момент, но само за момент… и потеглих към вкъщи. Оставих си раницата и излязох с една приятелка. Играхме билярд в селската компютърна зала. Беше приятно. Почувствах се изморен. Прибрах се. Запалих си селската печка или т. нар. „циганска любов“. Обичам да паля печката. Стаята се стопли. Доспа ми се по-рано от обикновеното. Всичко беше толкова успокояващо, че нямаше как да не дремна.

Събудих се по-късно от обикновеното. И то приятели ме събудиха. Беше 14-ти февруари. Събота обикновени на село има пазар – нещо като битак. Обожавам да си хапвам там. Няма как да избягаш от традицията. Ако не си ял кюфте или кебапче на върбишкия пазар, значи нищо не си разбрал от престоя си. Времето беше студено. Поразходих се из битака около 20 минути и седнахме на чай с приятели. То така се случи, че на 14-ти се събрахме почти всички стари най-добри приятели. В късен следобед седнах на вино с бивш съученик, с който израснахме заедно. Изпихме малко от червеното вълшебно питие със сиренце, поръсено с червен пипер и мръвка. Решихме да обърнем на бира. Просто си пиехме затова, че сме живи, здрави и пак приятели. Е, да сега сме по-носталгични и по-малко щастливи в сравнение с ученическите години. Малко по-късно към нас се присъединиха други двама най-добри наши приятели.

Днес се върнах от село. Чувствам се добре след добре прекараният уикенд на село. Чудно звучи, нали? Един страхотен уикенд на село. Селските уикенди са невероятни. Уверявам ви.

П.П. Ако някой си е мислил, че ще говоря за любов или жени – просто жестоко се е подвел от заглавието.