ПИНОКИО
21.11.2012,
Публикувано в Поезия
Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра –
чудо в сътворено естество.
Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям –
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.
Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива –
дами, богаташи и крадци.
В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.
Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело – животът му тежи.
Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко –
даже ако трябва да умре.
В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен…
Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?
Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим…
(Търсач на бисери) – Ясен Ведрин
