Пред очите ми се спусна черна пелена… Аз нямах никаква вина…
Светът кънтеше около мен… някак странно променен… Викове и шепот, стенания ли чувах… едва ли знам дали го мислех, дали съществувах… Внезапно ме повлече сила непозната… някаква тръба… опитвах се по нея неистово да се задържа… с ръце, с крака… ала нямах тяло… бях останала душа… Бързо ме влечеше, обикалях лабиринти… на всеки кръг проблясваше неясна светлина… кънтяха металически кръгове около мен… Най-накрая стигнах края на тунела – обля ме силна, ярка светлина… заслепи ме…
Дали беше божествената светлина, или просто гледах слънцето с невиждащ поглед?
Вместо в светлината мечтана да потъна, паднах в друг тунел – прав и все надолу… бързо ме понесе и с трясък сгромоляса… обратно в мойто тяло…
Едничка мисъл появи се в мен… “ Защо по пътя пряк не стигнах светлината, а обикалях векове из лабиринта? Можеше по-бързо там да стигна …“ Сложиха ме на носилка… Исках да остана в онази вечна светлина… Спокойна и щастлива но… недостижима…
А нямах никаква вина…
